— Мъртва ли е? Тя открадна нещо от мен. Сега ще ни отведеш до къщата ви и ако не можем да го намерим, ще работиш за мен, докато не го изплатиш.
Раск Гарадул не смяташе да кара момчето да отработи дълга на майка си. Гавин изобщо не се съмняваше, че той лъже за всичко. Това бе просто повод да му го вземе — щом Раск бе крал, значи то беше един от поданиците му. Най-вероятно щеше да го убие пред очите на Гавин просто за да задоволи гордостта си. Самото момче не означаваше нищо за него. Можеше да е куче или хубаво одеяло, на Раск му бе все тая. Беше се превърнал в гадно копеленце. Част от Гавин бе отвратена, докато друга се наслаждаваше на това.
„Поставяш ме в положение, в което не мога да спечеля, така ли? Мислиш, че това е невъзможно за мен? Ами да поиграем тогава.“
— Момчето идва с мен — каза Гавин.
Раск Гарадул се усмихна противно. Между предните му зъби имаше дупка. Приличаше повече на озъбен булдог, отколкото на усмихнат човек.
— Ще рискуваш живота си за този крадец? Предай ми го, Призмо.
— Иначе какво? — попита Гавин с подчертана любезност, сякаш наистина се чудеше. Заплахите много често се спаружват, когато ги издърпаш на светло, разголени.
— Иначе моите хора ще кажат, че просто е станало недоразумение. Не сме имали представа, че си Призмата. Не си обявил за пристигането си! А и си нападнал войниците ми. Ние просто сме се защитавали. Едва след злополучната ти смърт сме открили грешката си.
Гавин се подсмихна и вдигна ръка пред устата си, за да прикрие усмивката.
— Не, Раск. Има си причина да пътувам без черногвардейци: просто не се нуждая от тях. По време на Войната на Лъжепризмата ти беше само едно сополиво хлапе, така че може би не помниш на какво съм способен, но виждам, че някои от хората ти помнят. Тези, които изглеждат нервни. Ако хората ти ме нападнат, ще те убия. Бялата ще ми е адски сърдита за един-два месеца. Ще възникне дипломатически проблем, без съмнение, но наистина ли мислиш, че някой се интересува какво ще стане с краля на Тирея? „Крал“, а не сатрап, и следователно бунтовник. Те ще искат само гаранции, че същото няма да се случи и с тях. Ние ще ги дадем, ще се извиним, няколко години ще покриваме таксите за обучение на всички тирейски ученици и с това ще се свърши. Наследникът ти без съмнение няма да е толкова войнствен.
Раск понечи да заговори, но Гавин не смяташе да му дава тази възможност.
— Все пак нека за миг предположим, че по някаква случайност наистина успееш да ме убиеш, без самият ти да загинеш. Виждам какво правиш тук: опустошаваш едно село, за да можеш да събереш армия. Основаваш свой собствен Хромарий. Въпросът е: мислиш ли, че в момента си готов за война? Защото ако се върна сега, въоръжен само с думи, Спектърът може да не ми повярва. Но ако ме убиеш, това ще е по-елегантно доказателство от всяко, което бих могъл да намеря. И наистина ли мислиш, че твоята версия за случилото се е единствената, която ще се разчуе? Ама ти наистина си млад крал, а? Нали тъкмо преди малко ми говореше за шпиони?
Тишината протегна студените си ръце между тях. Гавин бе спечелил по-убедително, отколкото вероятно някога бе печелил в чист спор.
— Момчето е мой поданик и крадец. То остава. — Гарадул трепереше от ярост. Не че предизвикваше Гавин. Просто отказваше да загуби.
Гавин не блъфираше. В девет от десет случая вероятно би могъл да избие всички тези войници и притеглящи — зависи колко добри са притеглящите. И вероятно щеше да се отърве само с някоя опърлена вежда. Но да опази момчето в такава битка бе съвсем друга работа. Кое е по-важно: виновните да загинат или невинните да оцелеят?
А и не всички Седем сатрапии щяха да му простят толкова бързо, колкото се преструваше.
— Той не е крадец — каза Гавин в опит да отклони разговора от твърде поляризираното „Аз печеля, ти губиш.“ — Не носи нищо друго освен дрехите на гърба си. Каквото и да е направила майка му, то няма нищо общо с него.
— Лесно е да проверим, нали? — попита Раск. — Претърсете го.
Ако се съдеше по изражението на Кип, той май наистина беше крадец. Невероятно. Къде криеше откраднатото? Между гънките тлъстина ли?
— Не! Това е последното нещо, което тя ми даде! Вие взехте всичко друго. Няма да ви го дам! По-скоро ще ви убия! — В гласа на момчето имаше ярост, която Гавин разпозна моментално, още преди ирисите на Кип да се изпълнят с нефритенозелено. Момчето се канеше да нападне крал Гарадул и неговите Огледалци и притеглящи. Много смело, но изключително глупаво.
Притеглящите на краля също щяха да го забележат.
Гавин бързо описа дъга с лявата си ръка и сътвори стена от преплетен червен, зелен, жълт и син луксин между Кип и хората на крал Гарадул. С дясната притегли синя тояга и цапардоса Кип по тила. Момчето рухна. Гавин си помисли, че само Карис би се справила по-бързо.