Карис пак хвърли поглед към Гавин. Още говореше. Хубаво.
Притегли малко зелено от тревата, на която седеше, и обезвреди печата. Гавин ѝ бе казал да не вярва на съдържанието на бележката, която бе написана от самата Бяла. Така че въпросът беше кой е по-вероятно да я лъже. Гавин — сто на сто. От тази мисъл ѝ се догади. Не, избързваше. Тя едва не остави бележката — можеше да я прочете по-късно.
Само че заповедите ѝ бяха свързани с Тирея, може би дори със сатрап Гарадул, а сатрапът в момента бе пред очите ѝ. Заповедите може да гласяха да го убие — или пък да се погрижи някой да не го убие. Трябваше да разбере още сега.
Разгъна бележката. Почеркът на Бялата бе малко неравен, но въпреки това изразителен и елегантен. Карис автоматично си преведе простичкия шифър. „Тъй като пурпурното може да е новият цвят, всички ние ще се радваме да узнаем новата мода.“ Тоест: проникни в обкръжението на сатрапа и узнай намеренията му. Седемте сатрапии и Хромарият са обезпокоени от новия сатрап и какво иска той.
На последната буква имаше заврънкулка, която да ѝ покаже, че шифърът свършва дотук, но писмото продължаваше. „Също така имам новини за петнайсетгодишно момче в село Ректън. Майка му твърди, че е на Г. Ако имаш възможност, разбери как стоят нещата. Много ще се радвам да ги срещна.“ Тоест: Гавин има копеле в Ректън. Доведи майката и сина в Хромария.
Погледна към Гавин точно в момента, когато той притегли и прасна момчето по тила. При други обстоятелства това би било или смешно, или тревожно, но сега Карис имаше чувството, че са праснали нея. Гледаше онемяла, докато Гавин издигна стена от луксин, възпря една атака и продължи да говори — хладнокръвен както винаги.
Беше толкова зашеметена, че дори не вдигна лъка. Това беше Ректън. Онова момче можеше да притегля. Съвпадението бе прекалено голямо. Тя самата бе настояла Гавин да приземи летящия си уред тук. Усети хладни тръпки. Присъствието им на това място в този момент не бе нищо друго освен ръката на Оролам в действие. Карис знаеше, че Оролам не го е грижа за нея. Тя не бе достатъчно важна. Тогава какво беше това? Изпитание за Гавин?
Петнайсетгодишно? Мама му стара! Това дете беше заченато, докато двамата с Гавин бяха сгодени.
Гавин вдигна момчето с усилие — то бе високо и дундесто — и го метна на рамо. После тръгна към реката, сякаш нямаше никакви грижи на този свят. А всъщност се отдалечаваше от един сатрап, след като бе убил трийсет от телохранителите му. Както винаги, Гавин бе дързък, неудържим, невъзмутим. Обикновените правила просто не важаха за него.
Никога не бяха важали.
За един-единствен плашещ момент Карис се почувства отново на шестнайсет, когато всичко, което познаваше, всички, които обичаше, бяха откъснати от нея. В онзи ден бе плакала, докато не осъзна, че никой няма да дойде да я утеши. Тогава притегли червено, за да намери утеха в топлината и яростта му. Притегли толкова много, че го едва не я уби. Днес дори нямаше нужда да притегля. Яростта се появи за миг. „Не вярвай на онова, което пише в заповедите ти“, бе казал Гавин. Ама разбира се! Лъжецът му с лъжец! Кучият му син!
Точно затова Бялата ѝ бе казала да не отваря веднага бележката. Искаше Карис да се поохлади, преди да ѝ се наложи да се изправи срещу Гавин. За да не създава проблеми.
Хубаво беше да види, че и двамата най-важни хора в живота ѝ я манипулират.
Гавин притегли един скул до брега и положи момчето в него. Не бързаше, просто се остави течението да го понесе, без дори да се обърне. Значи бе минало на косъм. Заплашил бе сатрап Гарадул като куче и сега контактът очи в очи би могъл да го провокира. Е, Карис знаеше какво е да се отнасят с теб като с куче, нали?
Откри, че се е изправила и крачи към реката. Очилата ѝ по неведом начин се бяха озовали на носа ѝ. Помисли си, че ако сатрап Гарадул не се намираше само на двеста крачки, би запратила огнено кълбо по главата на Гавин.
Скулът се появи иззад завоя и Гавин видя изражението ѝ.
Пребледня. И като никога не каза нищо.
Карис стоеше на речния бряг и трепереше, докато той се приближаваше все повече и повече.
Гавин не я попита дали е прочела заповедите — личеше си.
— Качвай се — каза ѝ. — Ако носиш онзи черен плащ, покрий се с него. За предпочитане е да не те огледат добре.
— Върви по дяволите! Сама ще се оправя — каза Карис.
Той протегна ръка и проби в лодката ѝ с куршум от зелен луксин дупка с големината на юмрук.