„Пет цели, а аз дори не казах цялата истина.“
Кип се бе сгушил в единия край на лодката и се опитваше да изглежда дребен. Вдигна очи и срещна за миг погледа на Гавин.
— Какво ме зяпаш? — попита Гавин.
20.
Макар че никога не бе притегляла и капка синьо, Карис открай време чувстваше влечение към така наречените сини добродетели. Обичаше да има план. Обичаше реда, структурата, йерархията. Дори като дете ѝ харесваше да изучава етикета. Харесваше ѝ да седи на официална парийска вечеря и да знае точното предназначение на всяка лъжичка и черупкотрошачка, да знае колко пъти да изтръска водата от пръстите си, след като се измие в купата между първото и второто ястие, и къде точно да постави тризъбия урум, за да покаже на прислужващите роби, че е свършила да яде. Това ѝ вдъхваше някакъв покой. Ако сложиш бокала си наполовина над страничния разделител, това означаваше, че искаш точно още половин чаша вино. По вертикалата означаваше, че искаш да минеш от бяло на червено. Знак и ответен знак. Призивът на луксиата и отговорът на събора. Тя обичаше да танцува и можеше да изпълни повечето танци в Седемте сатрапии. Обичаше музиката и можеше да свири на окарина или да си акомпанира на псантрия, докато пее. Но нищо от наученото не ѝ помагаше сега. Тук нямаше структура, нямаше йерархия, нямаше ред, който да я води.
В момента трябваше да е още на кораба. Трябваше да се срещне с един шпионин на Хромария, преди да навлезе толкова дълбоко в Тирея. Той трябваше да я отведе нагоре по реката до армията на крал Гарадул и да ѝ даде фалшива самоличност, която да я вкара в армията, без да я убият. А вместо това се намираше на по-малко от ден път от тази армия, прогизнала, сама, без предварителна информация, без карта, без напътствия, без план. Гавин и копелето му бяха изчезнали надолу по реката преди няма и пет минути.
„Ставам безразсъдна. Червеното ще ме погуби.“
Изстиска тежкия черен вълнен плащ и започна да се оглежда за място, където да си устрои лагер. На склона на хълма растяха евкалипти и ароматът им изпълваше въздуха. По-нагоре се смесваха с по-високите борове и затуляха ярките лъчи на пламтящото око на Оролам. Отне ѝ само няколко минути да намери подходящо местенце, скрито до голяма степен от храстите. Събра дърва и направи от тях малка пирамида. Не си губи времето с подпалки: да си червен имаше своите предимства. Но все пак се огледа внимателно, преди да извади очилата от малкия джоб в единия си ръкав. Беше сама. Притегли тънка струйка червен луксин в основата на пирамидата.
Дори притеглянето на толкова малко червено раздуха въглените на гнева ѝ. Тя прибра червено-зелените очила и потисна мисълта да смачка ухилената мутра на Гавин. „«Обичам те»? Как смее!“
Поклати глава и тръсна пръст да изхвърли излишъка от червен луксин с умишлено нечист оттенък. Както всеки несъвършено притеглен луксин, той бързо се разпадна, изпускайки двойствена миризма: на смола, която бе обща за всички луксини, и странния аромат на сухи чаени листа и тютюн, характерен конкретно за червения.
Вместо да притегля подчервено, за да запали огъня, Карис извади кремък и ножа си. Вече бе поохладняла, така че започна да удря, за да изкара искра, като обикновена смъртна.
„Обичам те.“ Копелето му с копеле!
Докато мокрите ѝ дрехи съхнеха, се преоблече в резервните, които носеше в непромокаемата си раница. За щастие през последните петнайсет години тирейската мода бе станала практична. Макар че в обществото или в градска среда жените носеха рокли до прасеца или до глезена, с колани и често придружени от шал или елек за вечерта, на пътя и в провинцията често се обличаха в мъжки ленени панталони, макар и с ризи по-дълги от мъжките, в името на скромността, които не бяха затъкнати в панталоните, а прихванати с колан, като туники. Както ѝ бе обяснил командир Железни, след Войната на Лъжепризмата нямало достатъчно мъже и момчета да берат портокалите и другите плодове. Младите жени, които се включили в беритбата, скъсили полите си, за да им е по-лесно да се катерят по стълбите. Явно някой бе възразил срещу това. Едва ли младежите, държащи стълбите.
Така се появили панталоните.
На Карис това облекло ѝ харесваше. Беше свикнала да носи мъжки дрехи от тренировките на Черната гвардия и макар че тези свободни ленени одежди не следваха движенията ѝ така гладко и не бяха толкова меки като разтегливите, пропити с луксин дрехи на черногвардейците, пак държаха прохлада. Освен това се справяха по-добре с прикриването на тялото ѝ от прилепналите униформи. На Ясписите никой мъж не би се осмелил да подсвирне на някоя черногвардейка, та дори тя да се перчи мъничко със своята постигната с труд фигура. Но една жена, пътуваща сама в далечна страна, не бива да изкушава съдбата повече от необходимото.