Докато огънят се разгаряше, Карис отдели време за оръжията си. Ятаганът щеше да стои скрит и лесно достъпен в раницата, след като черният плащ изсъхнеше и бъдеше навит. Към едното ѝ бедро под панталоните бе привързана „бич’хва“ — скорпион. Това оръжие се състоеше от метални пръстени, които се надяваха на пръстите, четири нокътя за замахване и кинжал — опашката на скорпиона — за мушкане. Не беше бързо достъпно, но тя винаги бе смятала, че е хубаво да има повече оръжия, отколкото се виждат. Още един дълъг нож бе затъкнат в колана ѝ. Бифокалните ѝ очила отидоха в раницата. Теглото им ги правеше прекалено очевидни, ако ги крие в широките свободни ръкави. Така че ѝ останаха само наочниците. Те представляваха лещи на червени и зелени хоризонтални ивици, които се закрепваха възможно най-плътно до окото. Тънка лента лепкав червен луксин по края им гарантираше, че ще останат на лицето ѝ — и ако не внимаваше, щяха да ѝ откъснат половината вежда, когато си ги маха. Червеният луксин бе защитен от ивица твърд жълт, който трябваше да бъде отстранен, преди да си залепиш наочниците.
Макар че на два-три пъти тези наочници ѝ бяха спасявали живота, Карис не ги харесваше. Дългите мигли бяха хубаво нещо на Бала на лукслордовете, но не чак толкова, когато имаш леща на един пръст от окото си.
Скри наочниците си на явно място — на една огърлица от едри разноцветни камъни, никой от тях толкова чист или интересен, че да изглежда ценна. Те щракнаха около една брънка и се сляха с другите камъни. Втори чифт наочници бе скрит под токата на колана ѝ.
„Протакам“, помисли си тя.
В сегашната ситуация имаше само два избора. Можеше да тръгне надолу по реката и да се срещне със свръзката си в Гаристън, а после да се върне обратно, или пък можеше да се опита да проникне в армията на крал Гарадул сама. Спускането по реката щеше да ѝ отнеме време и пак щеше да стигне прекалено рано. Освен това съществуваше и заплахата от разбойници. Тя предполагаше, че свръзката ѝ ще знае някакъв добър начин да ги избегне по обратния път, но това нямаше да ѝ помогне по пътя надолу. Да продължи сама пък би означавало да се опита да проникне във вражеска армия без подходящ инструктаж. А след като Гавин се бе спречкал с крал Гарадул, кралят знаеше, че Хромарият вече е пратил един притеглящ тук, така че без съмнение Гарадул щеше да е двойно по-подозрителен към всеки новопоявил се.
Всъщност малкото изпълнение на Гавин в Ректън вероятно бе направило работата ѝ невъзможна. Със сигурност имаше тирейци, бледокожи колкото нея, само че акцентът ѝ не бе местен и тя бе притегляща. За един недоверчив лагер всичко у нея щеше да крещи „шпионка“. Заповедите на Бялата не предвиждаха обстоятелствата, в които се бе озовала сега. Беше все едно да си мислиш, че седиш на достопочтена парийска вечеря с всичките ѝ правила, и изведнъж да откриеш, че вместо това се намираш сред шумни илитийски пирати, които се опитват да те нахранят с риба балон. В това също си имаше правила и ако ги нарушиш, ще изядеш хубава крехка хапка с отрова, която ще те хвърли в десетминутна агония, завършваща със смърт.
А Карис не знаеше правилата тук.
Разбира се, Гавин просто би изял цялата проклета риба — и по някакво чудо тя нямаше да му навреди. На него всичко му се удаваше без усилие. Никога не му се бе налагало да се труди усърдно, за да постигне нещо. Роден с огромна дарба и с богат баща интригант, той просто взимаше каквото си поиска. Дори правилата на поста му не го ограничаваха — той си пътуваше наляво-надясно из Седемте сатрапии, и то без никакъв ескорт, ако не го желаеше. А сега вече можеше да прекосява Лазурното море за няколко часа. В името на Оролам, той можеше да лети!
„Разкарай се от главата ми, лъжецо. Приключих с теб.“
Нищо не беше в ред. Лъжичките бяха изчезнали, а урумите имаха хиляда зъбци вместо три. Чудесно. Карис нямаше да се върне у дома. Нямаше да чака някакъв мъж да дойде да я хване за ръчичка и да я отведе в лагера на Гарадул. Нямаше да се провали. Имаше повече от един начин да узнае плановете на краля.