Разбира се, тя не знаеше какви са тези начини, но щеше да ги измисли. А засега си спомни нещо, което казваше брат ѝ Койос, преди да загине в огъня: „Когато не знаеш какво да правиш, прави каквото е редно и каквото ти е пред очите. Но не задължително каквото ти е точно пред очите.“
Село Ректън бе изгорено до основи. Имаше един оцелял. Можеше да има и други — и в такъв случай те щяха отчаяно да се нуждаят от помощ и закрила. Карис би могла да им ги осигури.
И ако това включваше подпалването на някой гадняр с огнено кълбо, голямо колкото къща, толкова по-добре.
21.
Почти летяха надолу по реката. Кип никога не бе пътувал толкова бързо. Призмата не обелваше и дума, потънал в мрачно мълчание.
През по-голямата част от следобеда Гавин Гайл работеше с онова, което скулът имаше вместо гребла — известно време то приличаше на стълба, после на ковашки мях, после се превърна в гребла, а след това в пътечка за бягане. Гавин се бъхтеше на всеки уред до изтощение, с треперещи мускули и петна от пот по тънката риза. После притегляше малко, греблата придобиваха някаква нова форма, която даваше почивка на най-уморените му мускули, и той продължаваше.
Когато най-после си възвърна гласа, Кип каза:
— Господине, хм, той взе ли ми кутията? — Не смяташе да пита за Карис Белодъб или за казаното от Гавин. Нито сега, нито никога.
Гавин хвърли поглед към него, стиснал устни, и Кип моментално съжали, че се е обадил.
— Трябваше да избирам между това и живота ти.
Кип помълча малко, после каза:
— Благодаря ви, господине. Че ме спасихте. — Това му се струваше по-добър избор, отколкото да каже: „Но тя си беше моя! Тя беше последното нещо… единственото нещо, което майка ми някога ми е давала!“
— Няма защо — отвърна Гавин. Погледна назад по реката. Явно мислите му бяха другаде.
— Онзи човек, той е виновен за убийството на майка ми, нали? — попита Кип.
— Да.
— Мислех, че ще го убиете още там. Но се спряхте.
Гавин го изгледа преценяващо. Гласът му прозвуча отнесено.
— Не исках невинните да умрат, за да убия виновните.
— Онези мъже не бяха невинни! Те избиха всички, които познавам! — Сълзи потекоха по лицето на Кип. Чувстваше се разчепкан, изцеден, свършен.
— Имах предвид теб.
Това накара Кип да млъкне, но в емоциите му още цареше хаос. Неговото присъствие бе попречило на Гавин да убие крал Гарадул. Не знаеше думи, които да предадат чувствата му. За пореден път не бе оправдал доверието на майка си. Всъщност беше попречил на отмъщението ѝ просто от некадърност.
„Ще ти се реванширам, мамо. Кълна се в душата си. Ще го убия. Заклевам се.“
Подминаха няколко селца и десетки лодки. Подхранвана от притоците си, реката се разшири. Но Гавин спря само веднъж, за да купи печено пиле, хляб и вино. Хвърли храната на Кип.
— Яж.
После потеглиха отново. Самият Гавин не яде. Не говореше, нито забавяше скоростта, докато подминаваха стреснати от появата им рибари.
Едва когато слънцето залезе и Гавин видоизмени греблата за пореден път, Кип рискува да се обади пак:
— Мога ли да ви помогна… господине?
Призмата го изгледа преценяващо, сякаш и през ум не му бе минало да поиска помощта му. Но след малко каза:
— Наистина ще съм ти благодарен. Ето, стъпи на това и просто върви. — Той самият беше тичал. — Можеш да използваш тези ръчни гребла, за да си помагаш, ако искаш. Насочвай лодката, като потапяш греблото от онази страна, на която искаш да завиеш. Продължавай така, докато не се умориш или докато не се натъкнем на бързеи или разбойници. Аз ще си почина малко. — Седна на мястото на Кип и се нахвърли върху останките от пилето и хляба. Гледаше как Кип се мъчи да подкара скула с що-годе прилична скорост. Момчето зави един-два пъти — всъщност бе доста лесно — и се обърна към Гавин, за да види дали той одобрява, но Призмата вече спеше.
Четвъртинката луна бе точно над главите им, а нощта се спускаше. Кип започна да върви. Макар и движен само от неговия ход, скулът беше бърз. Гавин бе стеснил корпуса още повече, след като Карис ги изостави, така че лодката по-скоро се плъзгаше по водата, отколкото я браздеше. Отначало Кип бе обзет от ужас. На всеки завой му се струваше, че ще налетят на разбойници и Призмата няма да се събуди. Но скоро навлезе в ритъма на лодката, вълните и нощта.
В далечината бухаше бухал. Прилепи пикираха, ловейки насекомите, които летяха високо над водата, пъстърви подскачаха да уловят онези, шито летяха твърде ниско. Лодката стресна една чапла, която отлетя в нощта, размахала големите си сини криле.