Призмата се размърда и сърцето на Кип подскочи. Но после мъжът пак се отпусна и задиша равномерно. Кип се отчая. Погледна към изгряващото слънце. Дали щеше да му се наложи да чака, докато светлината заблести право в лицето на Призмата? Това означаваше поне още час. Той преглътна. Езикът му бе сух и натежал, груб като пила. Колко ли време бе изтекло, откак за последно бе пил вода? Под краката му имаше река, а той се измъчваше от жажда.
Трябваше да пие. Изпитваше отчаяна нужда да пие. Ако не пиеше, щеше да припадне. Мехът на Призмата бе на по-малко от крачка от него. Кип спря. Краката му трепереха. Бяха изтръпнали и сега, когато кръвта нахлу отново в тях, започнаха да го болят. Той се откъсна от гребния механизъм и пристъпи да вземе меха.
Или поне се опита. Изтръпналите му крака се преплетоха и той политна напред, като едва успя да се извие така, че да не се стовари върху Призмата. Рамото му се удари в планшира и изведнъж всичко в скула, което бе хубаво, стана лошо. Плиткото газене, което му бе позволило да мине над капана на разбойниците, означаваше липса на стабилност. Извивката на хлъзгавия корпус, която им бе помагала да се плъзгат над камъните, означаваше, че внезапното изместване на тежестта е катастрофално.
В един момент Кип гледаше реката от няколко пръста разстояние. В следващия целият скул се преобърна. Кип бухна във водата с главата надолу. И въпреки че тя покри ушите му, и въпреки шума от пляскането на собствените му тъпи, недодялани крайници и трясъка от стоварването на лодката във водата, той някак си бе сигурен, че чу стреснат мъжки вик.
Реката бе топла. Кип се чувстваше толкова съкрушен, че реши просто да умре и да се свършва. Току-що беше хвърлил Призмата в реката. Оролам!
„О, сега той ще е наистина впечатлен, Кип.“
А после усети парене в дробовете си и идеята да умре кротко, за да изтрие едно срамно петно от лицето на съзиданието, загуби всякаква привлекателност. Кип се замята безсилно. Краката му решиха, че точно сега е подходящ момент да се схванат, и го направиха. После и лявата му ръка. Той пляскаше във водата като саката птица, успя да поеме глътка въздух и пак потъна. Част от него знаеше, че може да се държи на повърхността. Та нали само преди часове се бе носил по течението в продължение на левги. Но паниката го бе сграбчила здраво. Той се мяташе, опита се да вдиша и нагълта вода.
Главата го болеше. Оролам, все едно някой му скубеше всичката коса.
Закашля се и изплю вода. Вдиша въздух! Сладък, безценен въздух! Някой го бе сграбчил за косата и го теглеше от водата. Той се изкашля още два пъти и най-сетне отвори очи.
Призмата му намигна — или не, всъщност не му намигаше. Мигаше, за да изчисти очите си от водата, която Кип току-що бе изплюл в лицето му.
„Искам да умра.“
Мъжът издърпа Кип в скула — който сега бе по-широк, с кил и много по-стабилен. Кип наведе глава и заразтрива ръцете и краката си, докато те отново можеха да се движат. Призмата стоеше над него и чакаше. Кип преглътна, трепна и се стегна да посрещне гнева на великия човек. Вдигна смутено очи.
— Обичам да си поплувам сутрин — каза Гавин. — Доста ободряващо е.
И му намигна.
22.
Дазен Гайл се събуди бавно. Затъпяващата равномерна синева на тъмницата сковаваше сетивата му. Три тупвания, три изсъсквания и закуската му падна на пода на килията. Той пренебрегна студа в крайниците си, сковаността и болежките в тялото си, предизвикани от спането върху синия луксин само с едно тънко одеяло, седна и скръсти ръце.
Мъртвецът в отсрещната стена си подсвиркваше глухо и поклащаше глава в несъществуващ ритъм.
Лудостта на синьото беше лудост на реда. Един гийст би разбрал всеки нюанс от затвора на Гавин. Но всеки път, когато потънеше в лудостта, Дазен се страхуваше, че никога повече няма да излезе от нея. Последният му опит трябва да беше преди години. Оттогава бе притеглил много синьо. Да избере отново потапяне в синьото можеше да означава унищожение.
— Дазен — каза мъртвецът. — Тази сутрин си Дазен, нали? — Това беше любимият му номер: да се преструва, че Дазен е лудият. — Нали не мислиш да ставаш гийст?
Дазен мразеше брат си, задето прави това, задето му натрапва този избор. Но в омразата му нямаше страст. Това бе гол факт, гол като собствените му крайници, лишен от загадъчност.
Достатъчно. По-добре забвение, избрано по собствена воля, отколкото вечни мъки, наложени от волята на брат му.
Дазен притегли синьо, сякаш си поемаше дълбоко дъх. Ноктите му се обагриха в омразния цвят, а после и дланите, и целите му ръце. Синьото плъзна по гърдите му като леден рак и го охлади. Самата му омраза се превърна в нещо странно, в загадка, в нещо толкова неразумно и могъщо, че не можеше да бъде измерено или разбрано, а подлежеше само на приблизителна оценка. Синьото просмука цялото му тяло.