Това бе все едно да ти връчат ужасно екзотичен подарък, когато ти искаш нещо съвсем обикновено. И все пак, що за неблагодарник беше? Да се оплаква! Да се самосъжалява — защото баща му беше Призмата?
— Извинявай — каза Кип. Взря се в ноктите си, все още разкъсани от употребата на луксин. — Това не е правилно. Майка ми имаше… някои проблеми. Предполагам, че е искала да те постави в безизходица, като се появи с мен. — Не можеше да срещне очите му. Толкова се срамуваше. „Как си могла да бъдеш толкова глупава, мамо? Толкова гадна?“ — Ти не заслужаваш това. Ти ми спаси живота, а аз се държах… ужасно. — Кип премигна, но не можа да спре съвсем сълзите си. — Можеш да ме оставиш където пожелаеш… е, предпочитам да не е на необитаем остров.
Гавин се подсмихна, а после стана сериозен.
— Кип, майка ти и аз сме направили каквото сме направили. Оценявам опита ти да ме предпазиш от последиците на собствените ми действия, но самият ти не ме поставяш в никаква безизходица. Хората могат да си говорят. Не ми пука. Разбираш ли? — Той издиша. — И все пак единствената вреда, която ме интересува, вече е нанесена.
В първия момент Кип не разбра. Вредата вече била нанесена ли? Никой не знаеше, че той е жив.
Освен Карис. Това имаше предвид Гавин. Кип беше предизвикал разрив между него и единствения човек на света, когото той обичаше. Думите, които имаха за цел да го накарат да се почувства по-добре, вместо това засегнаха най-слабото му място. Откакто се помнеше, майка му го караше да се чувства виновен дори само защото съществува. Беше съсипал живота ѝ, като се бе родил. Беше съсипал живота ѝ, защото изискваше прекалено много. Заради него хората я гледаха презрително. Той ѝ бе попречил да осъществи всичко онова, което би могла. Мислено можеше да се опита да отхвърли думите ѝ. Тя не говореше сериозно. Обичаше Кип, макар и никога да не го бе изричала. Не знаеше как го наранява.
Но Гавин беше добър човек. Не заслужаваше такова нещо.
— Кип. Кип! — Гавин изчака, докато момчето го погледне. — Няма да те изоставя.
Видения на заключен шкаф, писъци… писъци… и никой не отговаря.
— Има ли нещо за ядене? — попита Кип и примига. — Имам чувството, че не съм ял цяла седмица. — Мушна се с пръст в гърдите. Направо усещаше как ребрата му стърчат.
Гавин извади от раницата си връзка наденици, отряза една — само една? — и му я подхвърли.
— Утре започваш обучение в Хромария.
— Утве? — попита Кип с пълна уста.
— Ще споделя с теб една тайна — рече Гавин. — Мога да пътувам по-бързо, отколкото някой подозира.
— Можеш да изчезнеш и да се появиш някъде другаде? Знаех си! — възкликна Кип.
— Хм, не. Но мога да направя лодка, която пътува наистина бързо.
— О, това е… изумително. Лодка.
Гавин изглеждаше смутен.
— Работата е там, че не искам никой да знае колко съм бърз. Задава се война и ако се наложи да го разкрия, искам да е изненада. Разбираш ли?
— Естествено — каза Кип.
— После ще трябва да ми кажеш какви са желанията ти. Аз ще се погрижа за някои неща, докато минаваш през посвещаването.
— Посвещаване ли?
— Просто някои изпитания, които ще предопределят остатъка от живота ти. Малко си закъснял, другите ученици вече са започнали, но ще те вмъкнем някак. След посвещаването можеш да останеш и да се обучаваш.
Гърлото на Кип се сви. Щяха да го стоварят сам на един странен остров, без да познава никого, с прекалено малко време, за да се подготви за изпитание, което трябваше да предопредели остатъка от живота му? Но пък, от друга страна, Хромарият бе мястото, където можеше да усвои магията, нужна му, за да убие крал Гарадул.
— А каква е другата възможност?
— Да дойдеш с мен.
Това бе светлина в края на тунела. Сърцето на Кип подскочи.
— И какво ще правиш ти?
— Това, за което ме бива, Кип. — Гавин се взря нагоре, а в ирисите му се вихреха дъги. Усмихна се, но усмивката не стигна до очите му. Когато заговори, гласът му бе студен и далечен като луната. — Ще започна война.
Кип преглътна. Понякога, като гледаше Гавин, имаше чувството, че се взира между дърветата и зърва бегло някакъв великан, който крачи през гората, газейки всичко по пътя си.
Гавин пак сведе очи към Кип. Лицето му омекна.
— Което включва предимно скучни срещи, за да убедя разни страхливци да похарчат пари за нещо различно от приеми и хубави дрехи. — Той се ухили. — Опасявам се, че вероятно си видял от мен повече магия, отколкото повечето от войниците ми. — Очите му се замъглиха. — Е, не съвсем. Изглеждаш ми объркан.