За нещастие и двата пистолета бяха двуцевни и всичките четири ударника бяха вдигнати. Карис се опита да пресметне какъв е, шансът да засекат и четирите изстрела — дали беше едно на шестнайсет или едно на двеста петдесет и шест? Отчая се. При такива вероятности нямаше да рискува, та дори да беше едно на шестнайсет.
Значи… оставаше да поговорят.
— Какво притегляш? — попита мъжът с напрегнат глас.
— Не разбирам за какво гово…
— Какво притегляш?! — изкрещя той. Отхвърли ятагана ѝ настрани и опря единия пистолет в челото ѝ. Беше прекалено тъмно да види ирисите ѝ, но така или иначе скоро щеше да разбере, затова Карис каза:
— Зелено. Зелено и червено.
— Тогава притегли стълба и се махай. Веднага!
При други обстоятелства Карис може би щеше да се подразни колко бързо се подчини, но само след миг очилата бяха на лицето ѝ и тя се обърна към светлината. Всичко в стаята бе покрито или със суров червен луксин, или с почернял и обгорял червен. Накрая тя откри една греда горе в църквата, която отразяваше достатъчно чиста бяла светлина, за да може да притегли хубаво, здраво зелено.
Още докато то изпълваше тялото ѝ, тя видя защо притеглящият е толкова припрян. Цялата стая бе пълна с червен луксин. Не биваше да схваща толкова бавно. Имаше два входа, а мъртвите войници бяха опърлени, но не и изпечени — червеният луксин бе останал и покриваше всичко, вместо да изгори, както би трябвало.
Сега стаята бе пълна с червен луксин, стар и нов. Намираха се в барутен погреб.
Горе някаква горяща скамейка се катурна и разпиля тлеещи главни към дупката. Една от тях се заклати на ръба, обещавайки смърт.
Карис се втурна напред, като изстрелваше от пръстите си зелен луксин, достатъчно гъст, за да стъпи на него. Притегли невъзможно тясно стълбище, със стъпала, широки само колкото да поберат краката ѝ и здрави само колкото да издържат тежестта ѝ, и то ако напрегне воля. Но стълбището трябваше да просъществува само две секунди, докато тя изхвръкне навън — и успя. Карис се втурна нагоре, бърза като кошута, преметна се и се приземи на пода на църквата. Усети как той леко поддава, заплашвайки да се продъни пак, затова се претърколи и продължи да тича към отворената врата. Толкова червен луксин в мазето означаваше, че всичко това може да…
Бууум!
От експлозията подът под нозете на Карис подскочи. Това стана точно докато се оттласкваше от едно стъпало и я отхвърли като пружина. Зейналите врати на църквата зейнаха още по-широко и тя бе вдигната и запокитена напред. За миг ѝ се стори, че ще успее да мине през тях и ще се приземи невредима отвън, но експлозията я бе изхвърлила нависоко — прекалено нависоко. Големият дървен трегер над портата връхлетя насреща ѝ, горната част на тялото ѝ се удари в него и го проби. Обгорялото отслабено дърво поддаде само след миг, но този миг бе достатъчен, за да я завърти с такава скорост, че дори не знаеше колко пъти се е преметнала.
После усети, че се пързаля по павета и чакъл. Не беше сигурна дали не е загубила съзнание за момент, нито пък знаеше как точно се е озовала на земята.
Обърна се, пренебрегвайки стоновете на цялото си тяло, и погледна към вратата на църквата.
А през нея се подаде гигантска алена змия, обвита в пламъци. Не, не змия, тръба от горящ чист червен луксин, широка колкото човешки рамене. После змията повърна и точно преди огънят да сгърчи горливото червено вещество, притеглящият бе изстрелян от църквата, огъня и луксина.
Приземи се недалеч от Карис, при това много по-ловко — претърколи се да убие скоростта и веднага се изправи. Огледа улиците във всички посоки и едва след като не видя никого, си позволи да се поотпусне. Но щом го направи, Карис забеляза налегналото го изтощение. Притеглянето на такова количество магия го бе оставило кажи-речи толкова пребит, колкото се чувстваше тя, смъртно блед и олюляващ се.
— Хайде — каза мъжът. — Мисля, че войниците на Гарадул са си отишли, но ако не са, ще се появят скоро, след това, което направи току-що. Трябва да се махаме.
Карис се изправи, залитна и щеше да падне, ако той не я беше хванал.
— Кой си ти?
— Корван Данавис — отвърна притеглящият. — А ти, ако си спомням правилно, си Карис Белодъб, нали?
— Данавис ли? — попита тя. Оролам, колко я болеше. — Ти беше на страната на Дазен. Бунтовник. Мога да се оправя и сама, благодаря. — Отърси се от ръката му, люшна се на едната страна, после на другата и накрая се строполи. Той я гледаше със скръстени ръце и не я подхвана. Рамото ѝ се удари в земята и светът се завъртя.
Карис видя как ботушите на Корван се приближават. Вероятно щеше да я остави тук за войниците. Заслужаваше си го. Проклето вироглаво момиче!