Не много.
Въпреки че живееше на Ясписите от три години, Лив не бе ходила често на Големи Яспис. Другите момичета отиваха там всяка седмица да слушат менестрелите, да си купят храна, различна от тази в кухните на Хромария, да се срещат с момчета, които не са притеглящи, да пазаруват и да се напиват след изпитите. Лив не можеше да си позволи нищо от изброеното, а не искаше милостиня от никого, затова все отклоняваше поканите, като казваше, че трябва да се упражнява или да учи.
Ползата беше, че още не бе претръпнала към чудесата на Големи Яспис. Целият остров бе тъпкан със сгради, но нищо не бе хаотично, за разлика от Ректън или Гаристън. Къщите, измазани с бял хоросан и блестящи ослепително на слънцето, се редяха стъпаловидно, следвайки очертанията на терена. Преобладаваха геометричните форми: шестоъгълни и осмоъгълни сгради, увенчани с куполи. Всяка сграда, достатъчно голяма, за да оправдае наличието на купол — а и много от по-малките, — се кипреше с такъв, и тези куполи бяха във всички цветове на дъгата. Сини с цвета на Лазурното море, златни на богаташките къщи, медни, които постепенно позеленяваха и се лющеха всяка година, за да заблестят отново на Слънцеднев, куполи с цвета на кръв, огледални куполи. И не само куполите, а и вратите бяха прекрасни. Сякаш цялата неудържима индивидуалност на ясписците се бунтуваше срещу еднообразието на белите им стени и подобните къщи, но само в проектирането и украсата на вратите им. Екзотично дърво, резбовано с шарки от всеки край на Седемте сатрапии и отвъд тях, врати от живо дърво с все още растящи от него листа, доставени от Дървесния народ, тирейски подковообразни арки, парийски карирани мотиви, огромни врати на малки къщи, малки вратички на гигантски здания.
Друг, не по-малко отличителен белег от разноцветните куполи и блестящите бели стени на Големи Яспис, бяха Хилядата звезди. Всяка улица бе абсолютно права и на всеки кръстопът се издигаха по две тесни арки, наглед невъзможно тънки на белите си крака, високи поне десет етажа, които се свързваха в кръстовиден свод високо над земята. На върха на този свод имаше окачено на шарнири кръгло огледало, силно полирано, без ни най-малък дефект, високо цял човешки бой. Благодарение на специалното разположение на улиците, щом слънцето се покажеше над хоризонта, светлината му можеше да бъде насочена навсякъде.
Много отдавна строителите бяха казали: „В този град няма да има сянка, която да не може да бъде докосната от окото на Оролам.“ На Големи Яспис дните бяха по-дълги от където и да било другаде.
Според Лив тези арки бяха направени с цел да се увеличи силата на притеглящите на острова. В други гъсто населени градове сградите рано или късно затуляха слънцето. Това не само караше града да изглежда мрачен, но и означаваше, че вървящите по тези улици магове ще са уязвими. Тук сградите бяха грижливо разпределени според височината и ширината им, така че да оставят слънчеви площи, но с Хилядата звезди един притеглящ имаше на свое разположение всичката сила, с която може да борави, за часове по-дълго, отколкото без тях.
На Слънцеднев всяка от Хилядата звезди обслужваше Призмата. Където и да идеше той, всяко огледало се обръщаше да го огрее. Естествено, сградите спираха някои лъчи, но навсякъде — дори и в най-бедните райони — имаше открит изглед поне към няколко огледала. Всъщност, преди някой да построи сграда, плановете трябваше да минат проверка дали няма да пречат на Хилядата звезди. Само на няколко им се бе удало да заобиколят правилата, като да речем двореца на Гайл.
„Разбира се — помисли си Лив, — правилата не важат за неприлично богатите. Никога. Не и тук.“