Лив моментално застана нащрек. Аглая бе подминала обида? Лив очакваше, че след като е разобличила празната ѝ заплаха, рутгарката ще отправи истинска — а тя разполагаше с немалко такива възможности. Фактът, че не го направи, би трябвало да накара Лив да се почувства по-добре. Но не се чувстваше.
— Да — призна тя. Нямаше защо да лъже. Нищо не идваше от Ректън. Освен това Аглая без съмнение отлично знаеше откъде е Лив. Пишеше го в договора ѝ. — Това е едно селце. Незначително.
— Коя е Лина?
„Какво?“
— Една слугиня. Каталина Делаурия. Върши всякаква домакинска работа. — Наркоманка, пропаднала жена и кошмарна майка. Но не беше нужно Аглая да знае това, а Лив не искаше да говори лошо за хората от родното си място.
— Има ли роднини?
— Никакви — излъга Лив. — Засели се в Ректън след войната, като баща ми.
— Значи не е тирейка?
— По произход ли? Не знам. Може да има малко парийска или илитийска кръв. Защо?
— Как изглежда.
„Мършава, с кървясали очи и развалени зъби от пушенето на ганджа.“
— Висока, с къса къдрава коса, махагонова кожа, поразително хубави лешникови очи. — Сега като се замислеше, едно време Лина трябваше да е била истинска красавица.
— Ами Кип? Кой е той?
„Мамка му, спипаха ме!“
— Ъъъ, синът ѝ.
— А, значи все пак има роднини.
— Мислех, че питаш дали има роднини сред хората от Ректън.
— Ясно — каза Аглая. — На колко години е Кип?
— Предполагам, че вече е на петнайсет. — Кип беше мило момче, макар че последния път, когато Лив си бе ходила у дома, ясно личеше, че е хлътнал по нея.
— Как изглежда?
— Защо те интересува всичко това? — попита Лив.
— Отговори на въпроса.
— Не съм го виждала от три години. Сега вероятно е съвсем различен. — Лив разпери ръце, но Аглая бе неумолима. — Ами, пълничък. Малко по-нисък от мен, когато го видях за последно…
— В името на Оролам, момиче, очите му, кожата му, косата му!
— Ами, не знам какво те интересува!
— Вече знаеш — каза Аглая.
— Сини очи, средно тъмна кожа, не толкова черна като на майка му. Къдрава коса.
— Мелез?
— Предполагам. — Макар че Лив нямаше представа какви биха могли да са половинките на Кип. Париец и аташиец? Илитиец и Кървав горянин? Нещо друго? Вероятно и половинките му не бяха чистокръвни, каквито и да бяха. Между другото „мелез“ беше гадно определение и напълно несправедливо. Най-знатните семейства и всички благородници в Седемте сатрапии се женеха помежду си много по-често от простолюдието, а тях никой не ги наричаше мелези.
— Сини очи. Интересно. Във вашето село няма много синеоки, нали?
— Баща ми е синеок. Има и още няколко, от хората, които са се заселили там след войната, но иначе не, ние сме като останалата част от Тирея.
— Той може ли да притегля?
— Разбира се. Баща ми е един от най-прочутите червени…
— Не баща ти, глупачко. Кип.
— Кип ли? Не! Е, поне последния път, като го видях, не можеше. Тогава беше на дванайсет или тринайсет.
Аглая се облегна в стола си.
— След отношението ти днес би трябвало да те оставя да тънеш в догадки, но така е още по-вероятно да оплескаш всичко. Имам задача за теб, Лив Данавис. Оказва се, че наказанието ми да се занимавам с теб всъщност е било скрит дар от Оролам. Прихванахме писмо, което тази жена Лина е пратила на Призмата.
— Моля?
— Тя твърди, че Кип е негово копеле.
Лив се засмя, толкова абсурдно беше това. Но лицето на Аглая показваше, че не се шегува.
— Какво?! — възкликна Лив.
— Тя му пише, че умирала и искала Гавин да се запознае със сина си Кип. Не знам дали това е първият им контакт, или не. Но тя не моли за нищо, нито пък го заплашва. Кип е на подходящата възраст, а Гавин имаше сини очи, преди да стане Призма. Останалото е несигурно, но писмото е написано така, сякаш е истина. Сякаш Гавин я познава. — Аглая се усмихна. — Лив, ще ти дам възможност за по-добър живот и надявам се, не е нужно да споменавам, че мога да го направя много по-лош, ако пожелая. При изпитанието си ти показа способности на надвиолетова и гранична жълта. По очевидни причини спонсорът ти предпочете да не те обучава като бихром.
Да, Лив отлично го знаеше. От един бихром се очакваше да поддържа определен стил на живот, иначе това се отразяваше зле на спонсора и на страната му. А жълтото се притегляше толкова трудно, че малцина от обучаваните за жълти минаваха последния изпит. Така че спонсорирането на жълт бихром бе голяма инвестиция с малък шанс за възвръщаемост. Спонсорът на Лив се бе престорил, че тя не е бихром, за да си спести пари. Не беше честно, но нямаше кой да се застъпи за тирейците.