— Кип, приятелите ти отидоха тази сутрин за риба на Зеления мост. Трябва да ги предупредиш. Хората на краля ще завземат моста. Ако не ги предупредиш, приятелите ти ще бъдат избити или взети в робство. Аз ще предупредя всички в селото. Ако нещата се развият зле, използвай тези пари, за да стигнеш до Хромария. Лив ще ти помогне.
— Ами… ами майка ми? Къде…
— Кип, ще направя каквото ми е по силите да спася и нея, и всички други тук. Но няма кой да спаси приятелите ти. Искаш ли Изабел да бъде взета в робство? Знаеш какво се случва с робините, нали?
Кип пребледня. Иза все още бе палава като момче, но от вниманието му не бе убегнало, че се превръща в красива жена. Макар че не винаги се държеше добре с него, мисълта, че някой може да я нарани, го изпълни с ярост.
— Да, господине. — Кип се обърна да тръгне, после се поколеба. — Господине, какво е суперхромат?
— Трън в задника ми. Хайде, бягай!
5.
Изобщо нямаше да е приятно. Писмото, в която се споменаваше за сина му, не беше запечатано. Гавин бе почти сигурен, че хората на Бялата четат цялата ѝ кореспонденция. Но Карис се бе засмяла, след като му даде писмото, което означаваше, че не го е прочела. Така че не знаеше. Все още. Но беше отишла да докладва на Бялата. Където очакваха Гавин.
Той разкърши рамене и завъртя глава първо на едната страна, после на другата, докато не чу задоволително изпукване. След това тръгна. Черногвардейците му го последваха по петите, всичките въоръжени с мускети с колесен затвор, плюс ятаган или някакво друго оръжие.
Гавин изкачи стъпалата до открития балкон на покрива на Хромария. Както винаги, забеляза първо Карис — с естествено пищна фигура, заякнала от годините усилени тренировки. Косата ѝ бе дълга и права и тази сутрин платиненоруса. Вчера беше розова. Гавин я харесваше руса. Този цвят означаваше, че Карис е в добро настроение. В промените в цвета на косата ѝ нямаше нищо магическо. Тя просто обичаше често да я пребоядисва. Или може би смяташе, че толкова се откроява сред околните, че няма смисъл да се опитва да се слее с тях.
Също като другите черногвардейци от охраната на Бялата, Карис носеше фини черни панталони и блуза с кройка, подходяща за бой, и без никаква украса, с изключение на златистото везмо на рамото и около шията, което показваше ранга ѝ. И също като другите носеше тънък черен ятаган, а вместо щит — метална пръчка за париране със стърчащо по средата ѝ острие. И пак също като другите беше обучена да използва и двете оръжия, както и множество други. Но за разлика от другите, кожата ѝ не бе черна като на париец или илитиец.
Явно и настроението ѝ не беше мрачно. Устните ѝ бяха изкривени в дяволита полуусмивка. Гавин повдигна вежда, преструвайки се на леко ядосан за одевешната ѝ пакост с щорите в стаята му, и отиде да застане пред Бялата.
Орея Пулор беше сбръчкана старица, която все по-често се заседяваше в инвалидната си количка. В момента също се намираше в нея. Черногвардейците ѝ се грижеха сред тях винаги да има поне по един як мъж, за да я носи нагоре или надолу по стълбите, ако се наложи. Но въпреки физическата си крехкост на Орея Пулор не ѝ се бе налагало да отблъсква кандидат за бялата роба вече повече от десетилетие. Мнозинството от хората дори не помнеха истинското ѝ име — тя беше просто Бялата.
— Готов ли си? — попита го тя. Даже след всички тези години все още ѝ бе трудно да приеме, че това не е никакъв проблем за него.
— Ще се справя.
— Винаги се справяш — отбеляза тя. Очите ѝ бяха ясни и сиви, с изключение на две широки цветни ивици, ограждащи ирисите — синя отгоре и зелена отдолу. Бялата беше синьо-зелен бихром, но цветните ивици в очите ѝ вече бяха избледнели, защото не бе притегляла много отдавна. Всяка ивица обаче изпълваше ириса от зеницата до самия ръб. Ако някога притеглеше отново, щеше да разкъса халото: цветът щеше да избие в бялото на очите ѝ и това щеше да е нейният край. Ето защо не носеше цветни очила. За разлика от другите магове, отказали се от притеглянето, тя дори не носеше неизползваните си очила, за да напомня на всички каква е била. Орея Пулор беше Бялата и това стигаше.
Гавин тръгна към подиума. Над него, окачен на извити релси, така че да може да бъде нагласян според времето от деня, месеца или годината, висеше голям полиран кристал. Гавин нямаше нужда от него. Никога не бе имал, но изглежда всички се чувстваха по-спокойно при мисълта, че му е нужна някаква патерица, за да се справи с толкова много светлина. А той не получаваше дори светлинна болест. Животът просто не бе справедлив.
— Някакви специални изисквания? — попита Гавин.
Как точно Призмата долавяше неравновесията в световната магия все още си оставаше мистерия. Въпросът бе забулен в религиозни алабализми — че Призмата уж бил свързан със самия Оролам и оттам с всичките сатрапии — и нямаше дори изследвания върху него, преди Гавин да стане Призма. Самата Бяла питаше за това едва ли не с боязън, а тя бе най-безстрашната жена, която Гавин бе познавал.
Не че бяха постигнали голям напредък, но много отдавна двамата с Бялата бяха сключили сделка: тя щеше да го изследва задълбочено, с неговото сътрудничество, а в замяна щеше да му позволи да пътува, без черногвардейците да следват всяка негова стъпка. Договорката до голяма степен вършеше работа. Понякога той не се сдържаше и я дразнеше, защото изглеждаше, че не са научили нищо през шестнайсетте години, откакто е Призма. Разбира се, когато прекалеше, тя го викаше тук и му казваше, че е крайно наложително да изследва как светлината се движи през кожата му. Затова той бе принуден да уравновесява. На открито. През зимата. Гол.
Не беше приятно. И тъй като Гавин си беше Гавин, с времето научи горе-долу къде се намира тази граница. Император на Седемте сатрапии — да бе, да.
— Искам да започнеш да позволяваш на черногвардейците да си вършат работата, лорд Призма.
— Имах предвид за уравновесяването.
— Те тренират цял живот, за да ни служат. Рискуват си живота. А ти изчезваш всяка седмица. Вярно, договорихме се, че можеш да пътуваш без тях, но само в извънредни случаи.
„За да ни служат ли? Нещата са малко по-сложни.“
— Аз живея опасно — каза Гавин. Непрекъснато се караха за това. Без съмнение Бялата смяташе, че ако не му устрои сценка тук, той ще я притисне за още свобода. И без съмнение беше права. Гавин я изгледа безизразно. Бялата също го изгледа безизразно. Черногвардейците стояха много, много тихо.
„Ти така ли би се справил с тях, братко? Или просто щеше да ги омагьосаш да ти се подчиняват? Всичко в живота ми е въпрос на власт.“
— Нищо по-особено днес — каза Бялата.
Гавин започна.
Една Призма, по принцип, правеше две неща, които никой друг не може. Първо, Гавин бе способен да разложи светлината на съставните ѝ цветове без външна помощ. Нормален червен маг можеше да притегли само ивица червено — някой по-широка, друг по-тясна. И за да го направи, трябваше да вижда червено — червени скали, кръв, залез, пустиня, каквото и да е. Или пък, както се бяха научили отдавна притеглящите, можеше да носи червени очила, които филтрираха бялата слънчева светлина и пропускаха само червеното. Това даваше по-малка сила, но беше по-добре, отколкото да си напълно зависим от обкръжението си.
Същите ограничения важаха за всеки притеглящ: монохромите можеха да притеглят само един цвят; бихромите — два. Обикновено това бяха съседни цветове, като например червено и оранжево или жълто и зелено. Полихромите — тези, които контролираха три или повече цвята — бяха най-редки, но дори и те трябваше да притеглят от цветове, които виждат. Само Призмата никога не се нуждаеше от очила. Само Гавин можеше да разложи светлината вътре в себе си.
Това беше удобно за него, но не носеше полза на никой друг. От полза бе следното: докато стоеше на върха на Хромария и светлината нахлуваше през очите му, обагряше кожата му във всеки цвят от спектъра и бликаше от всяка негова пора, той можеше да почувства неравновесията в магията в целия свят.