През това време ни един от нападателите не се показа. Тук-там по пътеката се търкаляха умиращи коне и войници, но ни един милостив неприятел не излезе от засадата, за да тури край на мъките им.
Единственият оцелял войник стоеше като замаян на пътя до падналия си кон. Стигнал бе до широката полянка с горичка по средата, за която бе говорил Дик. Между войника и момчетата нямаше и петстотин ярда, така че те можеха ясно да го видят как се оглежда насам-натам, смъртно изплашен. Но нищо не се случи и войникът си възвърна смелостта, свали лъка си и опъна тетивата. Дик го позна веднага по похвата му — беше Селдън.
При този опит за съпротива откъм гората гръмна смях. В този жесток и неуместен присмех участвуваха най-малко двадесетина души, защото тук беше ядрото на засадата. Почти веднага една стрела полетя към рамото на Селдън; той отскочи назад. Друга стрела се олюля и падна до нозете му. Той се втурна към горичката. Трета стрела полетя право към лицето му и падна почти пред него. Гръмкият смях се понесе отново, повтарян и огласян от всички шубраци.
Ясно беше, че нападателите само го дразнят, както хората дразнеха в ония времена осъдения бик или както котката си играе с мишка. Битката беше свършена. Един мъж в зелена дреха вече събираше спокойно стрелите по пътя; а другите се забавляваха жестокосърдечно с мъките на ближния си.
Селдън разбра, че го дразнят, изрева гневно, вдигна арбалета си и пусна наслуки една стрела към гората. Случаят му помогна — чу се слаб вик. Селдън хвърли оръжието си и хукна нагоре по полянката, почти право към мястото, гдето се бяха скрили Дик и Мечем.
Бойците от Черната стрела почнаха да го обстрелват вече не на шега. Но получиха, каквото заслужаваха — пропуснали бяха удобното време и сега слънцето блестеше в очите им. А Селдън тичаше, като отскачаше непрестанно ту на една, ту на друга страна, за да затрудни прицелването им. Самото му хукване нагоре по полянката обърка всичките им предвиждания; те бяха оставили там само един стрелец — този, когото Селдън бе току-що убил или ранил; скоро стана явно, че хората от Черната стрела са се объркали. Някой свирна три пъти, после още два пъти. Друг му отговори отдалеко. От двата края на леса се чуха стъпки и шумолене на вейки. Един изплашен елен изскочи от гората, постоя на три крака, като душеше въздуха, и потъна отново в гъсталака.
Селдън продължаваше да тича, като подскачаше насам-нататък. От време на време пущаха по някоя стрела след него, но все още не можеха да го улучат. Изглеждаше, че ще успее да се спаси. Дик бе сложил лъка си на рамо, готов да му помогне; дори Мечем, престанал да мисли за себе си, беше от все сърце на страната на нещастния беглец; и двете момчета трепереха, а сърцата им се свиваха от жал.
Селдън бе стигнал на петдесетина ярда от тях, когато една стрела го улучи и повали. Наистина той скочи веднага; но сега вече тичаше и залиташе и тръгна като слепец в друга посока.
Дик скочи и почна да му маха с ръка. — Насам! — извика той. — Насам! Тук ще ти помогнем! Тичай, приятелю, тичай!
В същия миг втора стрела удари Селдън в рамото, прониза раменната броня на дрехата му и го повали като сноп на земята.
— Ох, горкият! — извика Мечем, като стисна ръце.
А Дик стоеше като вкаменен на хълмчето, прицел за стрелците. Можеха да го убият незабавно, защото бяха обезумели от ярост и слисани от появата му в тила им… Но изведнъж от единия край на гората, съвсем близо до двете момчета, се разнесе гръмкият глас на Елис Дъкуърт:
— Стойте! — изрева той. — Не стреляйте! Уловете го жив! Това е младият Шелтън, синът на Хари!
Последва неколкократно остро изсвирване, подето и повторено в далечината. Това подсвирване беше, както изглежда, бойната тръба на Всеотмъщаващия Джон, чрез която даваше нарежданията си.
— Ех, че беда! — извика Дик. — Загубени сме. Да бягаме, Джек, по-скоро!
Те се обърнаха и хукнаха през боровата горичка на върха на хълма.
Глава VI
Привечер
Отдавна би трябвало наистина да бягат. Хората от Черната стрела се втурнаха отвред към хълма. По-добрите бегачи, както и ония, които тичаха по открита местност, бяха изпреварили другарите си и наближаваха вече целта; други се бяха пръснали из долинките отдясно и отляво, за да преградят пътя на момчетата.
Дик се втурна към най-близкото прикритие. Беше горичка от високи дъбове, с твърда пръст и без шубраци; а беше и по нанадолнището, та се спуснаха много бързо. Скоро стигнаха до открита полянка, която Дик заобиколи, като мина вляво. След няколко мига се появи втора полянка и те минаха пак наляво. По този начин, като отиваха все по-наляво, момчетата се приближиха до широкия друм и реката, която бяха минали преди два часа, докато повечето от преследвачите им бяха поели друга посока и тичаха към Тънстол.