— Господи! — извика тя. — Какъв шум вдигате! Не можете ли да говорите по-тихо? Казвай, прекрасна самодивке, какво ще дадеш на дружката си, загдето ти доведе любимия?
Вместо да отговори, Джоана изтича към нея и горещо я прегърна.
— А вие, сър — добави младата дама, — какво ще ми дадете?
— Мадам — каза Дик, — с готовност бих ви заплатил по същия начин.
— Добре — каза дамата, — позволявам ви.
Но Дик се изчерви като божур и целуна само ръката и.
— Какво не ви харесва в моето лице, прекрасни сър? — запита тя с дълбок реверанс и добави, след като Дик я прегърна хладно. — Джоана, твоят любим е много сдържан, когато е пред тебе. Но уверявам те, че беше по-смел при първото ни виждане. Цялата съм в синини, девойче; не ми вярвай никога, ако те лъжа! А сега — продължи тя — наприказвахте ли се? Защото трябва да отведа вече твоя рицар.
И двамата възразиха, че нищо не са си казали, че току-що се е мръкнало и е още много рано да се разделят.
— Ами вечерята? — запита младата дама. — Нали трябва да слезем на вечеря?
— О, разбира се! — извика Джоана. — Забравила бях.
— Скрийте ме тогава — каза Дик. — Оставете ме зад някой гоблен, в сандък, гдето искате, за да съм тук, когато се върнете. Не забравяйте, прекрасна лейди — добави той, — че ние сме в окаяно положение и може никога вече да не се видим.
Младата дама се смили при тези думи; когато гонгът подкани към трапезата домашните на сър Даниъл, Дик бе скрит до стената между два гоблена, гдето можеше да диша малко по-свободно и дори да поглежда в стаята.
Но твърде скоро бе разтревожен от нещо необяснимо. Тишината в този етаж на къщата се нарушаваше само от съскането и прашенето на една суха цепеница в огнището, обаче напрегнатият слух на Дик долови след малко шум от предпазливи стъпки, вратата се отводи и едно мургаво джудже в ливрея с цветовете на лорд Шорби вмъкна в стаята най-напред главата, после гърбавата си снага. То бе зяпнало, сякаш по-добре да чува, а искрящите му очи сновяха бързо и неспокойно насам-нататък. То обиколи няколко пъти стаята като почукваше тук-там окачените по стените гоблени, но по някакво чудо не забеляза Дик. След това надникна под мебелите, разгледа лампата и най-после се приготви с израз на дълбоко разочарование да излезе също тъй безшумно, както бе влязло, но изведнъж коленичи, взе нещо паднало между тръстиките на пода, разгледа го и с очевидна радост го скри в кесията, окачена на колана му.
Сърцето на Дик се сви, защото падналата вещ беше пискюл от неговия колан; той знаеше, че това джудже-съгледвач, което изпитваше злобна наслада от длъжността си, не ще закъснее да занесе пискюла на своя господар, барона. И беше почти готов да отдръпне гоблена, да се нахвърли върху негодника, да изтръпне дори с цената на живота си изобличителната находка. Но докато се колебаеше, възникна нов повод за тревога. Откъм стълбището се разнесе дрезгав, пресеклив пиянски глас, а след малко по коридора се чуха тежки несигурни стъпки.
— Какво търсите, весели юнаци, в зеления лес? — пееше гласът. — Какво търсите тук? Хей, глупци, какво търсите тук — добави той с пиянски смях и запя отново:
Пиян като хусар, Лоулес обикаляше из къщата и търсеше някое кътче да се наспи след пиенето. Дик се разтрепери от ярост. Изплашено отначало, джуджето-съгледвач се успокои, щом разбра, че има работа с пиян, измъкна се като котка из стаята и изчезна от погледа на Дик.
Какво трябваше да стори Дик? Ако загуби връзка с Лоулес през тая нощ, би бил безпомощен да обмисли и проведе отвличането на Джоана. А кой знае дали джуджето не се е скрило някъде наблизо и дали, ако Дик се обади на пияния скитник, няма да се случи нещо непоправимо?
Въпреки всичко Дик реши да постъпи именно така. Той се измъкна иззад гоблена и застана пред вратата на стаята с предупредително вдигната ръка. Залитащ, почервенял, с кръвясали очи, Лоулес се приближаваше все така неуверено. Най-после зърна смътно водача си и въпреки повелителните знаци на Дик го извика веднага по име.
Дик се нахвърли и разтърси гневно пияния.
— Говедо! — изсъска той. — Говедо, а не човек! Неразумността е по-лоша и от измяна! Твоето пиянство може да погуби и двама ни.
Но Лоулес само се смееше, залиташе и се опитваше да потупа младия Шелтън по гърба.