В тоя миг острият слух на Дик долови бързо изшумоляване в гоблените. Той изтича към този звук и в следния миг един гоблен бе смъкнат от стената, а Дик и джуджето се затъркаляха в гънките му, като се мъчеха да се уловят за гушите. Те продължиха да се търкалят така, омотани в гоблена и безгласни в смъртоносната си ярост. Но Дик, който беше много по-силен, натисна скоро съгледвача под коляното си и го довърши с един удар на дългия си кинжал.
Глава III
Мъртвият съгледвач
Лоулес наблюдаваше безпомощно тази яростна кратка борба; дори когато тя приключи и Дик се изправи отново, заслушан тревожно в далечния глъч от по-долните етажи, старият скитник продължи да се люшка като огъван от вятъра храст и да гледа тъпо лицето на мъртвеца.
— Добре стана — каза най-после Дик, — никой не ни чу, слава на светците! Но какво да правя сега с този нещастен съгледвач? Да извадя поне пискюла си от кесията му…
С тези думи той отвори кесията; вътре намери няколко монети, пискюла и едно писмо до лорд Уенслидейл, запечатано с печата на лорд Шорби. Това име пробуди доста спомени у Дик; той счупи веднага восъка и прочете писмото. То беше кратко, но за негова най-голяма радост доказваше очевидно, че лорд Шорби води изменническа преписка с Йоркския дом.
Младежът обикновено носеше рог с мастило и други принадлежности за писане; затова, коленичил до труда на съгледвача, можа веднага да напише следните думи на късче хартия:
„Милорд Шорби, знаете ли вие, който сте написали онова писмо, защо умря вашият човек? А позволете да ви посъветвам: не се женете.
Той остави хартийката върху гърдите на трупа; а Лоулес, който го наблюдаваше с едва проблясващо съзнание, извади неочаквано изпод расото си една черна стрела и забоде хартийката с нея. Младият Шелтън ахна ужасен при това неуважение или по-скоро при тази жестокост към мъртвеца, но старият скитник само се засмя.
— Искам да прославя с този подвиг нашия орден — запелтечи той. — Искам да прославя веселите си другари… да ги прославя, братко…
После затвори очи, отвори уста като диригент на църковен хор и запя гръмогласно:
— Млъкни, глупако! — извика Дик и го притисна с все сила до стената. — Ако можеш да разбереш от дума, макар че в тебе има повече вино, отколкото разум, махай се от тази къща, в името на Дева Мария! Останеш ли тук, ще закараш на бесилото и себе си, и мене! Дръж се здраво на нозе и внимавай. Иначе, ей богу, мога да забравя, че съм донякъде твой началник, а донякъде и твой длъжник! Тръгвай!
Мнимият монах си бе възвърнал донейде разума, а гневният глас и поглед на Дик изясняваха съвсем значението на думите му.
— Кълна се в светия кръст — извика Лоулес, — щом не трябвам ще си отида.
Той измина със залитане коридора и заслиза по стълбите, като се блъскаше ту в едната, ту в другата стена.
Щом Лоулес изчезна от погледа му, Дик се върна в своето скривалище, твърдо решен да изпълни намерението си. Благоразумието му подсказваше наистина, че трябва да се махне, но любовта и любопитството бяха по-силни.
Времето минаваше бавно за изправения зад гоблените младеж. Огънят в стаята загасна, лампата почна да догаря и да пуши. А никой обитател на горните етажи не се връщаше; чуваше се само слаба глъч нейде далеко долу, гдето гостите вечеряха; навън целият Шорби почиваше безшумно под тежкия покров на снега.
Най-после по стълбището почнаха да приближават стъпки и гласове; не след много някои гости на сър Даниъл стигнаха до площадката, тръгнаха по коридора и видяха смъкнатия от стената гоблен и трупа на съгледвача.
Едни се разтичаха напред, други се върнаха назад, всички издадоха гръмки викове.
Тези викове привлякоха отвред гости, войници, дами, прислужници, с една дума, всички обитатели на големия дом, които увеличиха общата врява.
След малко тълпата направи път на сър Даниъл, който се появи, придружен от утрешния младоженец, лорд Шорби.
— Милорд — каза сър Даниъл, — не ви ли казвах аз за тази подла Черна стрела? Ето я, за доказателство на думите ми! И то забита в тялото на наш човек, побратиме, или може би човек, откраднал вашите цветове?
— Мой човек беше — каза лорд Шорби, като се поотдръпна. — Бих искал да имам повече такива хора. Той душеше като хрътка и мълчеше като къртица.
— Наистина ли, побратиме? — запита рязко сър Даниъл. — А какво е дошъл да надушва в най-горния етаж на бедния ми дом? Ех, все едно: няма да души вече нищо.
— Ако позволите, сър Даниъл — обади се някой, — на гърдите му е забодена хартийка, с нещо писано по нея.