— Дай ми и нея, и стрелата — каза рицарят. След като я взе, той гледа доста време, мрачно замислен. После се обърна към лорд Шорби: — Да, омразата на този човек ме преследва по петите. Такава черна пръчица ще довърши някой ден и мене. Позволете на един прост рицар да ви посъветва, побратиме: щом тези псета почват да преследват и вас, бягайте! Те са като болест… не можеш да се отървеш от нея. Я да видим какво са писали… Да, така е, както си мислех, милорд; белязани сте като стар дъб от дърваря; утре или вдругиден ще се стовари брадвата. А какво писмо сте писали?
Лорд Шорби грабна хартийката от стрелата, прочете я, смачка я и преодолявайки отвращението, което не бе му позволило досега да се приближи, коленичи до трупа и почна да рови бързо из кесийката му.
Но твърде скоро се изправи с разстроено изражение.
— Побратиме — каза той, — наистина съм загубил едно много важно писмо и ако мога да пипна негодника, който го е взел, веднага ще го пратя на бесилото. Но най-напред да завардим всички изходи от този дом. Кълна се в Свети Джордж, стигат ни досегашните пакости!
Веднага поставиха стража около къщата и в градината; на всяка площадка по стълбището оставиха също по един часовой; един отряд бе разположен в главното преддверие, друг около огъня под навеса. Хората на лорд Шорби се присъединиха към войниците на сър Даниъл; имаше следователно достатъчно хора и оръжие за отбрана на къщата или за залавяне на някой укрит враг.
Междувременно, при все че продължаваше да вали сняг, трупът бе пренесен в манастирската църква.
Едва след като всички тези мерки бяха взети и в къщата се възстанови отново тържествена тишина, двете девойки измъкнаха Ричард Шелтън от скривалището и му разказаха подробно станалото. Той от своя страна им разправи как бе дошъл съгледвачът, какво бе намерил и как бе свършил.
Джоана се облегна в изнемога до покритата със завеси стена.
— От това няма никаква полза — каза тя. — Нали утре сутринта все пак ще ме омъжат?
— Какво! — извика другарката й. — Та нали нашият рицар, който разгонва лъвовете като мишки, е все още тук? Ти наистина малко му вярваш! Хайде, приятелю лъворазгонител, утешете ни? Дайте ни някой смел съвет.
Дик се смути от тази подигравка над собственото му самохвалство, но при все че се изчерви, заговори твърдо.
— Ние сме наистина в тежко положение — каза той. — Но ако успея да се измъкна поне за половин час от този дом, уверен съм, че всичко може да се нареди; и венчавката няма да стане.
— И лъвовете — почна да му подражава девойката — ще бъдат разгонени.
— Моля да ме извините — каза Дик. — Сега не говоря като самохвалко, а като човек, който иска помощ и съвет, защото ако не успея да се измъкна, без да ме зърне стражата, не ще мога да сторя нищо. Моля да ме разберете правилно.
— Защо ми казваше, че бил недодялан, Джоана? — запита другата девойка. — Обзалагам се, че умее да говори според случая — и нежно, и смело. Какво повече искаш?
— Не — каза Дик, — аз все пак ще се опитам. На монасите не обръщат много внимание, а щом намерих една добра фея да ме доведе горе, ще намеря може би и друга да ме отведе долу. Как се казваше съгледвачът?
— Рътър — каза младата дама, много подходящо име за него!29 Но какви са намеренията ви, лъворазгонителю? Какво сте намислили да правите?
— Ще опитам да се измъкна — отговори Дик; — ако някой ме спре, ще кажа най-спокойно, че отивам да се помоля за Рътър. В църквата трябва да се молят вече край тленните му останки.
— Хитростта е малко простичка — отвърна девойката, — но може и да мине.
— Не — каза младият Шелтън, — не е никаква хитрост, а просто смелост, която помага обикновено повече в мъчни минути.
— Имате право — отговори тя. — Добре, вървете и Светата дева да ви пази! А бог да ви дари сполука! Тук оставяте една девойка, която ви обича от все сърце, и друга която ви е най-предан приятел. Бъдете предпазлив заради тях и не се излагайте на гибел.
— Да — добави Джоана. — Върви, Дик. Като отиваш, не се излагаш на по-голяма опасност, отколкото да останеш тук. Върви; със себе си отнасяш сърцето ми; да те пазят светците!
Дик мина толкова самоуверено покрай първия часовой, че войникът само трепна и го изгледа втренчено; но часовоят на втората площадка му препречи пътя с копието си и му заповяда да каже къде отива.
— Pax vobiscum! — отвърна Дик. — Отивам да се помоля край ковчега на бедния Рътър.
— Възможно е — отговори часовоят; — ала не може да отидете сам. — Той се наведе през дъбовия парапет и свирна пронизително. — Слиза човек — извика той, после даде знак на Дик да мине.
В долния край на стълбището. Дик се озова през часовой, който го чакаше; когато повтори къде отива, началникът на стражата заповяда на четирима души да го придружат до черквата.