Лицето на граф Райзинхъм промени веднага изражението си, той се намръщи като разгневен лъв, а ръката му неволно сграбчи меча.
— И това ли четохте? — попита той.
— И него — каза Дик. — Виждате, че той предлага на лорд Уенслидейл вашето собствено имение!
— Да, моето собствено имение, както казвате! — отвърна графът. — Това писмо ме прави ваш длъжник. То ми посочи лисичата бърлога. Заповядайте, мастър Шелтън; не искам да бавя отплатата си; най-напред, все едно дали сте за Йорк, или за Ланкастър, дали сте почтен човек или разбойник, връщам ви свободата. Вървете си в името на пресветата Дева! Но ще ми признаете правото да задържа и обеся вашия приятел Лоулес. Престъплението беше много явно и изисква едно също така явно наказание.
— Милорд, първата ми молба към вас е да пощадите и него — помоли Дик.
— Той е отдавна осъден негодник, крадец и скитник, мастър Шелтън — каза графът. — Бесилото го чака от дванадесет години вече. Какво значение има в такъв случай за какво ще го обесят и кога — дали ще е утре, или вдругиден?
— Не, милорд, той дойде тук от любов към мене — отговори Дик — и аз бих бил подлец и неблагодарник, ако го изоставя.
— Много сте досаден, мастър Шелтън — отговори строго графът. — А това е лош начин за преуспяване в живота. Както и да е, за да се отърва от вашето настояване, ще ви угодя и този път. Вървете си и двамата, но бъдете предпазливи и се махайте веднага от Шорби. Защото нашият сър Даниъл (да го погубят светците!) жадува за кръвта ви.
— Милорд, сега изказвам само с думи благодарността си като се надявам, че ще имам в най-скоро време случай да ви се отплатя донейде и с услуга — отговори Дик на излизане от стаята.
Глава VI
Пак Арблестър
Мръкнало се бе вече, когато Дик и Лоулес успяха да се измъкнат през задния вход на къщата, гдето лорд Райзинхъм се бе настанил на квартира.
Те се скриха до градинската стена, за да обмислят как ще е най-добре да постъпят. Заплашваше ги голяма опасност. Ако някой от хората на сър Даниъл ги види и вдигне тревога, веднага ще ги подгонят и убият. Опасно беше не само да останат в Шорби, но и да се опитат да излязат в околността, защото можеха да се натъкнат на стражата.
Недалеко от мястото, гдето се бяха свили, те зърнаха на една полянка някаква вятърна мелница, а до нея — широко отворен хамбар.
— Дали да се свием там, докато настъпи нощта? — предложи Дик.
Тъй като Лоулес не бе намислил нищо по-добро, те изтичаха до хамбара и се скриха в сламата зад вратата. Дневната светлина угасна скоро и луната посребри замръзналия сняг. Сега вече можеха да се доберат незабелязано до „Козела и гайдата“ и да сменят това очебийно облекло. Но и сега дори беше по-благоразумно да заобиколят из покрайнините, вместо да минат пред пазарището, гдето все още имаше опасност някой да ги познае и да ги убият.
Пътят беше дълъг. Той минаваше недалеко от крайбрежната къща, сега съвсем тъмна и тиха, и ги отведе почти до пристанището. Там видяха при ясната лунна светлина, че повечето кораби бяха вдигнали котва и отплавали по-надалече в морето, използувайки спокойното време; поради това крайбрежните пивници (макар че бяха осветени от огъня и свещите въпреки заповедта за нощно затъмнение) нямаха посетители и не кънтяха от моряшки пеши.
Вдигнали до колене монашеските си раса, Дик и Лоулес газеха почти тичешком дълбокия сняг и тъпчеха купища отломки от разбити кораби; бяха почти избиколили вече пристанището, когато вратата на една пивница се отвори неочаквано пред тях и нахлулата светла струя ги озари.
Те спряха изведнъж и се престориха, че разговарят оживено.
От пивницата излязоха един след друг трима души; последният затвори вратата след себе си. И тримата залитаха като хора, които са пиянствували през целия ден, и се клатушкаха под лунната светлина, без да знаят какво да правят. Най-високият говореше високо и нажалено.
— Седем бурета гасконско вино, каквото никой кръчмар не е отварял — казваше той, — най-хубавият кораб от Дортмутското пристанище, позлатена икона на Светата Дева, тринадесет фунта чисти жълтици…
— И аз загубих — прекъсна го един от другарите му. — И аз си имам свои загуби, побратиме Арблестър. На Свети Мартин ми откраднаха пет шилинга и една кожена кесия, която струваше цели девет пенса.
Сърцето на Дик се сви при тия думи. Той не бе помислил ни веднъж досега за бедния собственик на „Добра надежда“, разорен от загубата на кораба; толкова малко воюващите в ония времена се грижеха за имота на хората от по-низшите съсловия. Но тази ненадейна среща напомни остро на Дик произвола и злополучния край на начинанията му; и двата с Лоулес се обърнаха веднага на другата страна, за да не ги познаят.