Оставиха десет души за охрана на конете, уговориха какви сигнали ще се дават в случай на нужда и Дик поведе останалите бойци; редом с него пристъпваше твърдо Алишиа Райзинхъм.
Освободени от тежките ризници и копия, войниците вървяха бодро по замръзналия сняг под разведряващото лунно сияние. Спуснаха се мълчаливо в пълен ред из дола, гдето една рекичка се промъкваше с тих ромон между снега и леда, а когато минаха дола и стигнаха на по-малко от половин миля до мястото, гдето Дик бе забелязал огъня, отрядът се спря да отдъхне преди нападението.
И най-лекият звук се долавяше отдалеко в пълното безмълвие на гората; Алишиа, която имаше остър слух, вдигна предупредително пръст, спря и се ослуша. Всички последваха примера й, но напрегнатият слух на Дик не чу нищо, освен ромона на полускованата от лед рекичка в дола зад тях и далечния лай на лисица в гората.
— И все пак сигурна съм, че чух звън на конска сбруя — пошепна Алишиа.
— Мадам — отвърна Дик, който се страхуваше от тази млада дама повече, отколкото от десет снажни бойци, — не казвам, че грешите, но този звън може да е и от единия, и от другия лагер.
— Не идваше оттам, а откъм запад — заяви тя.
— Да става, каквото ще — отвърна Дик. — И каквото е угодно богу. Няма какво да му мислим, а да се втурнем по-бързо да разберем какво става. Ставайте, другари… Достатъчно почивахме!
Колкото повече напредваха, толкова повече снегът бе отъпкан от конски копита; ясно беше, че приближават към лагер на значителен конен отряд. Най-после видяха, че между дърветата се извисява червеникав дим, от който излитаха светли искри.
Изпълнявайки заповедите на Дик, хората му се строиха и почнаха да се промъкват безшумно из гората, за да обкръжат неприятелския стан. Дик остави Алишиа зад един грамаден дъб и пропълзя направо към огъня.
Най-после през една пролука между дърветата можа да зърне целия лагер. Буен огън бе накладен сред една обрасла с изтравниче могилка, заградена от три страни с шубраци; той пращеше и мяташе алени езици; около него бяха насядали дванадесетина души, загърнати в топли наметала; но при все че снегът наоколо бе отъпкан, като че е минал цял полк, Дик не видя ни един кон. Той предположи с ужас, че са го надхитрили. В същото време забеляза един висок мъж със стоманен шлем, който грееше ръцете си на огъня, и позна, че това е неговият някогашен приятел и сегашен любезен враг Бенет Хач; а в лицето на други двама, седнали малко по-назад, позна — въпреки мъжките им дрехи — Джоана Седли и съпругата на сър Даниъл.
„Добре — помисли той, — взема ли си Джоана, няма защо да се упреквам, дори ако загубя конете.“
В това време от отсрещната страна се чу тихо подсвиркване, което значеше, че хората му са се съединили и лагерът е обкръжен отвред.
При това подсвиркване Бенет скочи, но още преди да грабне оръжието си, Дик го повика.
— Бенет — каза той, — Бенет, стари другарю, предай се. Напразно ще се пролива кръв, ако се съпротивяваш.
— Та това е мастър Шелтън, кълна се в света Варвара — извика Хач. — Да се предам ли? Много искате! Какви сили имате?
— Слушай, Бенет, ти имаш по-малко войници и си обграден — каза Дик. — И Цезар, и Карл Велики дори биха молили за пощада при такова положение. На моето подсвиркване ще се отзоват четиридесет души; аз мога да поваля всинца ви с един залп от стрели.
— Мастър Дик — каза Бенет, — против желанието си постъпвам, но трябва да изпълня дълга си. Да ви помогнат светците!
С тия думи той вдигна един малък рог и затръби гръмко с него.
Настъпи минутно смущение: докато Дик се колебаеше да даде заповед за стрелба, защото се страхуваше за съдбата на жените, малкият отряд на Хач грабна оръжие и се строи за отчаяна съпротива. В това време Джоана скочи и се спусна като стрела към своя любим.
— Ето ме, Дик! — извика тя, като сграбчи ръцете му.
Но Дик все още се колебаеше; не бе свикнал с тежките необходимости на войната и щом помислеше за лейди Брекли, заповедта за стрелба засядаше на гърлото му. Войниците му почнаха да проявяват нетърпение; някои го викаха по име, други почнаха да стрелят по собствен почин; нещастният Бенет бе повален още при първия изстрел. Тогава Дик се опомни.
— Напред! — извика той. — Стреляйте, момчета, без да се показвате! За Англия и Йорк!
В същия миг глух конски тропот отекна внезапно в нощната тишина, засили се и наближи с невероятна бързина. Няколко рога затръбиха едновременно в отговор на Хач.
— Насам, насам! — извика Дик. — Съберете се около мене. Съберете се, ако ви е скъп животът!
Но войниците му, всички спешени, пръснати, изненадани тъкмо когато разчитаха на лека победа, започнаха да отстъпват и да се разпръсват из гората. Когато първите конници се втурнаха по пътеките и, няколко изостанали бойци от отряда на Дик бяха стъпкани или пронизани с копия между храстите, но ядрото се бе просто изпарило, щом бе чуло приближаването на врага.