— Много бих искал да си намеря кон — каза Дик, — защото толкова ме мачкаха и удряха по най-различни начини през тия дни, че цялата ми снага е в синини. Как мислите? Ако войниците са се разбягали от тревогата, няма защо да обикаляме. По прав път до Холиуд има не повече от три мили; камбаната не е ударила още за девет часа: снегът е твърд, та ще се ходи лесно, луната ще ни освети. Да тръгнем ли пеша?
— Съгласна — каза Алишиа, а Джоана само се притисна още повече до ръката на Дик.
Те тръпнаха под оголените клони, по отъпканите заснежени пътеки, под бялото сияние на зимната луна; Дик и Джоана вървяха уловени за ръка, унесени в небесно блаженство; а лекомислената им спътница, забравила лесно собствените си нещастия, вървеше една-две крачки зад тях и ту се шегуваше с мълчанието им, ту рисуваше щастливи картини за бъдещия им съвместен живот.
Далеко из гората все още се чуваха виковете на тънстолските конници, които продължаваха преследването, а викове или звън на оръжие възвестяваха от време на време някоя нова схватка. Но у тия млади хора, израснали сред бойни тревоги и току-що преживели толкова опасности, не можеше да се пробуди лесно ни страх, ни състрадание. Доволни от това, че тия отгласи все повече и повече се отдалечават, те се отдадоха напълно на радостта, сякаш вървяха, както се изрази Алишиа, в сватбено шествие: и нито мрачната безлюдност на гората, нито студът на мразовитата нощ бяха в състояние да засенчат или разсеят щастието им.
Най-после от върха на един хълм те зърнаха Холиудската долина. В големите прозорци на горското абатство светеха факли и свещи; островърхите му кули се извисяваха безгласно, златният кръст блестеше ярко под лунните лъчи. По манастирските полянки беше пълно с колиби и лагерни огньове, а през долината лъкатушеше замръзналата река.
— Господи! — каза Ричард. — Хората на лорд Фоксхем са още на стан тук! Пратеникът сигурно не е успял да пристигне. Е, толкова по-добре. Ще имаме достатъчно сили да посрещнем сър Даниъл.
Но хората на лорд Фоксхем бяха на стан край Холиуд по съвсем друга причина. Те бяха тръгнали всъщност за Шорби, но не бяха изминали и половината път, когато друг пратеник ги пресрещна и им заповяда да се върнат в досегашния си лагер, за да пресекат пътя на ланкастърските бегълци и да бъдат колкото е възможно по-близко до главната армия на йоркистите. Защото, след като приключи битката и смаза враговете си в този участък, Ричард Глостърски бе тръгнал вече да се срещне с брат си и наскоро след завръщането на лорд Фоксхемовите войници самият Гърбушко спря коня си пред вратите на абатството. В чест на този височайши посетител именно бяха осветени всички прозорци: когато Дик пристигна заедно със своята възлюблена и нейната приятелка, херцогът и свитата, му вечеряха в трапезарията, посрещнати великолепно в могъщия и богат манастир.
Макар и неохотно, Дик трябваше да се яви пред тях. Сломен от умора, Глостърския херцог бе подпрял с ръка бледото си заплашително лице; недооздравял от раната си, лорд Фоксхем беше на почетно място, вляво от него.
— Какво стана, сър? — запита Ричард. — Донесохте ли ми главата ма сър Даниъл?
— Милорд — отвърна Дик привидно смело, но със свито сърце, — не ми провървя дори да се върна с отряда си. Нека ваша светлост ми прости, но аз бях напълно разбит.
Глостърския херцог го изгледа страхотно намръщен.
— Аз ви дадох петдесет копия, сър — каза той.
— Милорд, аз имах само петдесет конника — отговори младият рицар.
— Как така? — каза Глостърския херцог. — Той ми поиска петдесет копиеносци.
— С позволение на ваша светлост — обади се примирително Кетсби — ние му дадохме за преследването само конници.
— Добре — отговори Ричард. И добави: — Можете да си отидете, Шелтън.
— Чакайте! — каза лорд Фоксхем. — И аз бях дал поръчение на този момък. Него той може да е извършил успешно. Кажете, мистър Шелтън, намерихте ли девойката?
— Слава на светците, милорд — каза Дик. — Тя е тук.
— Наистина ли? Добре тогава, милорд херцог — продължи лорд Фоксхем, — с ваше позволение предлагам, преди да тръгнем в поход утре сутринта, да направим една сватба. Този млад кавалер…
— Млад рицар — прекъсна го Кетсби.
— Така ли, сър Уилям? — извика лорд Фоксхем.
— Аз лично и напълно заслужено го посветих за рицар — каза Глостърския херцог. — Той ми помогна мъжествено на два пъти. Не му липсва храброст, липсва му само стоманена мъжка воля. Той няма да се издигне, лорд Фоксхем. Този човек може да се сражава безстрашно, но има мекушаво сърце. Както и да е, щом ще се жени, оженете го, за бога — и край!