Накрая Навот вдигна поглед и махна пренебрежително с ръка на Михаил да седне. Носеше риза на тънки райета, която бе правена за по-слаб човек, и очила без рамки, любими на германските интелектуалци и швейцарските банкери. Косата му, някога червеникаворуса, сега бе сребристосива. Той се втренчи за един дълъг миг в новодошлия със зле прикрита враждебност. Не такова посрещане бе очаквал Михаил, но пък напоследък никой не знаеше какво да очаква от срещите с Узи Навот. Имаше слухове, че наследникът му възнамерява да го запази под друга длъжност, което си бе светотатство в служба, за която смяната на върха беше почти въпрос на религиозна доктрина. Ала официално бъдещето му си оставаше неясно.
— Някакви проблеми по пътя от Бейрут? — попита най-сетне Навот, сякаш въпросът току-що му бе хрумнал.
— Никакви — отговори Михаил.
Узи натисна троха от сладките с върха на дебелия си пръст.
— Следиха ли ви?
— Нищо, което да сме забелязали.
— А мъжът, който се качи заедно с теб в хотелския асансьор? Видя ли го пак?
— В бара на покрива.
— Нещо подозрително?
— Всички в Бейрут изглеждат подозрително. Затова е Бейрут.
Навот бутна трохата в кутията. След това извади снимка от папката и я хвърли през бюрото към Михаил. На нея имаше мъж, седнал на предната седалка на луксозен автомобил на крайбрежен булевард. Прозорецът на колата бе разбит. Мъжът, превърнат в кървава пихтия, съвсем очевидно беше мъртъв.
— Позна ли го? — попита Навот.
Михаил присви съсредоточено очи.
— Внимателно огледай колата.
Михаил така и направи. И тогава разбра. Мъртвият мъж бе Сами Хадад.
— Кога са го убили?
— Скоро след като те е оставил на летището. И това е било само началото.
Навот бутна друга снимка през бюрото, изобразяваща разрушена сграда на елегантна улица в центъра на Бейрут. Беше галерия „Мансур“ на улица „Мадам Кюри“. По тротоара бяха пръснати крайници и глави. Но не бяха човешки. Това бе великолепната колекция от статуи на Кловис Мансур.
— Надявах се — започна Навот след известно мълчание, — че последните ми дни като шеф ще минат без инциденти. Вместо това трябва да се занимавам със загубата на най-добрия ни наемник на терен в Бейрут и на информатор, когото дълго вербувахме.
— По-добре, отколкото мъртъв оперативен агент.
— Нека аз преценя това. — Узи взе двете снимки и ги върна в папката. — Какво имаше Мансур за теб?
— Човекът, който стои зад атентата в Париж.
— Кой е той?
— Наричат го Саладин.
— Саладин? — оживи се Навот, докато затваряше папката.
— Е, това е някакво начало.
Узи остана в кабинета си дълго след като Михаил си тръгна. На бюрото нямаше нищо освен бележника му, подвързан с естествена кожа, в който бе написал една-единствена дума. Саладин… Само човек с високо самочувствие би си дал такова кодово име, човек с огромни амбиции… Истинският Саладин бе обединил мюсюлманския свят под властта на династията Аюбиди, завоювайки Йерусалим от кръстоносците. Може би новият му съименник имаше същите намерения. За своя дебют бе избрал да изравни със земята еврейска цел насред Париж, като така бе атакувал две страни, две цивилизации едновременно. Със сигурност, помисли си Навот, успехът на атентата само е подсилил жаждата му за кръв. Беше въпрос на време да удари отново.
Засега Саладин беше френски проблем. Но фактът, че четирима израелски граждани бяха загинали при нападението, даваше на Навот основание да се намеси в Париж. Както и името, което Кловис Мансур бе прошепнал в ухото на Михаил в Бейрут. Всъщност с помощта на малко умели пазарлъци само това име можеше да е достатъчно, за да осигури на Службата място край масата на операцията. Навот вярваше в силата на убеждението. Бивш оперативен агент и вербовчик на шпиони, той владееше способността да представи сламка за чисто злато. Трябваше му единствено човек, който да се грижи за интересите на Службата при съвместно френско-израелско начинание. Имаше предвид само един кандидат, легендарен агент, който провеждаше операции на френска земя, откакто бе младеж на двайсет и две. Нещо повече, въпросният агент бе познавал Хана Вайнберг лично. За нещастие, премиерът имаше други планове за него.