Годините след атентата във Виена за Габриел бяха изгубени. Прекарваше ги като отшелник в Корнуол, скиташе се тихо из Европа, за да реставрира картини, и се опитваше да забрави миналото. Накрая Шамрон отново го потърси и връзката между Габриел и Службата бе подновена. По заръка на наставника си той проведе едни от най-славните операции в историята на израелското разузнаване. Всички останали се съизмерваха с неговите успехи, особено Узи Навот. Двамата с Габриел бяха неразривно свързани — също като арабите и евреите в Палестина. Те бяха синовете на Ари Шамрон, доверените наследници на службата, която той бе създал и отгледал. Габриел, по-големият син, беше сигурен в любовта на баща си, но Навот винаги се бореше за одобрението му. Той получи шефския пост само защото Габриел го отказа. Сега, женен повторно и пак станал баща, Габриел най-накрая бе готов да заеме полагащото му се място на шефския етаж на булевард „Цар Саул“. За Узи Навот това беше накба — думата, която арабите използваха, за да опишат катастрофата с прогонването им от палестинската земя.
Старият хотел в Маале Хахамиша беше на около километър от границата от 1967 г. и от терасата на ресторанта можеше да се видят подредените жълти светлини на еврейските селища, спускащи се по хълмовете към Западния бряг. Терасата бе потънала в тъмнина, само пламъчетата на няколко свещи, подухвани от вятъра, едва трептяха по празните маси. Навот се беше настанил в далечния ъгъл, същия, в който бе чакал Шамрон в онзи септемврийски следобед през 1972 г. Габриел седеше до него, вдигнал яката на коженото си яке, за да се предпази от студа. Узи мълчеше. Взираше се надолу в светлините на Хар Адар, първото израелско селище отвъд Зелената линия.
— Мазел тов — каза той накрая.
— За какво?
— Картината — отвърна Навот. — Чух, че е почти завършена.
— Къде чу подобно нещо?
— Следях напредъка ти. Премиерът също. — Той погледна Габриел през малките си очилца без рамки. — Наистина ли е готова?
— Така мисля.
— Какво значи това?
— Означава, че искам да я погледна още веднъж сутринта. Ако ми хареса, ще я грундирам и ще я пратя обратно във Ватикана.
— И то само десет дни след изтичането на крайния ти срок.
— Всъщност единайсет. Но кой ли ги брои?
— Аз. — Узи му се усмихна тъжно. — Отсрочката на присъдата ми хареса, колкото и кратка да беше.
Между тях отново се настани мълчание. Атмосферата далеч не бе приятелска.
— В случай че ти е убягнало — каза най-накрая Навот, — време е да подпишеш новия си договор и да се пренесеш в кабинета си. Планирах да си събера нещата днес, но се наложи да предприема още едно пътуване като шеф.
— Къде?
— Получих разузнавателна информация, която трябваше да споделя с френските ни братя, става въпрос за атентата в Центъра „Вайнберг“. А и исках да се уверя, че преследват нападателите с необходимата сериозност. Все пак четирима израелски граждани бяха убити, да не говорим за жената, която някога направи много голяма услуга на Службата.
— Знаят ли за нашите връзки с нея?
— Французите ли?
— Да, Узи, французите.
— Пратих екип да огледа апартамента ѝ след атаката.
— И какво докладваха?
— Екипът не намери следи, водещи към определен израелски разузнавач, който някога бе взел назаем картината на Ван Гог, за да открие терорист. Нито някакви препратки към Зизи ал Бакари, инвестиционния мениджър на кралското семейство на Саудитска Арабия и генерален изпълнителен директор на фирма Джихад. — Навот замълча за миг, след това добави: — Бог да се смили над душата му.