Той изглеждаше изненадан.
— Говорите арабски много добре.
— И защо да не е така?
— Да не сте една от нас?
Натали се усмихна, внимателно сряза окървавената риза и я отдели от тялото му.
Първоначалният доклад за състоянието на пациента се оказа неточен. Деветмилиметровият куршум не бе излязъл от другата страна: беше се заклещил близо до ключицата, която бе счупена на осем сантиметра от гръдната кост. Натали постави местна упойка и когато лекарството започна да действа, бързо се захвана за работа. Проми раната с антибиотик и с помощта на стерилни пинсети извади костните фрагменти и няколко проникнали парченца плат от ризата на Хамид. След това премахна куршума, смачкан от удара в ключицата, но все още цяло парче. Хамид поиска да го запази за спомен от атаката. Натали се намръщи и го пусна в плик за медицински отпадъци, затвори раната с четири хубави шева и я превърза. Лявата ръка имаше нужда от обездвижване, за да може ключицата да зарасне, за което пък трябваше да се махнат свинските опашки. Натали реши, че това може да почака. Помисли си, че ако бъде отвързан, Хамид може да започне да буйства и така да причини още поражения върху костта и околните тъкани.
Пациентът остана в спешното отделение още час, за да се съвземе от упойката. През това време двете жертви бяха победени от раните си. Починаха, докато лежаха в коридора на травматологията — по-възрастният харедим и израелецът със светски вид, който бе прострелян по погрешка. Когато полицаите дойдоха за арестанта си, по лицата им бе изписан гняв. Обичайно Натали би оставила пациент с огнестрелна рана в болницата една нощ за наблюдение, ала сега се съгласи веднага да го предаде на полицията и хората от Шабак. Когато го развързаха, тя сложи лявата му ръка във фиксиращ бандаж и я прикрепи здраво към тялото. След това, без да му каже и една успокоителна дума на арабски, го отпрати.
По-късно същия следобед имаше още едно нападение: млад арабин от Източен Йерусалим, кухненски нож, оживената Централна автогара на ул. „Яфа“. Този път арабинът не оцеля. Беше застрелян от въоръжен гражданин, но не преди да намушка две жени, и двете над 70-годишни. Едната угасна по пътя към „Хадаса“; другата беше в травматологията и Натали притискаше раната на гърдите ѝ.
След това по телевизора в стаята за персонала видя лидера на Палестинската автономия да казва на хората си, че е техен национален дълг да избият възможно най-много евреи.
— Прережете гърлата им — призова ги той, — намушкайте злите им сърца. Всяка капка кръв, пролята за Йерусалим, е свята.
С вечерта настъпи спокойствие и тишина. Натали и Айелет вечеряха заедно в ресторанта на осветената алея към болницата. Говориха си за всекидневни неща: мъже, кино, сексуалния живот на сестрата нимфоманка от родилното отделение… За всичко друго, но не и за ужаса, на който бяха станали свидетелки в този ден. Бяха прекъснати от нова трагедия: четири жертви от челен сблъсък пътуваха към спешното отделение. Натали видя най-младата от тях — религиозно момиче на четиринайсет години, родено в Кейп Таун, което живееше в англоговорещата общност в Бейт Шемеш. Имаше множество порезни рани, но нямаше счупени кости и вътрешни наранявания. Баща ѝ обаче не бе извадил такъв късмет. Натали присъстваше, когато съобщиха на детето за неговата смърт.
Беше изтощена и се изтегна на кушетката в лекарската стая, за да поспи няколко часа. Сънува как я гони тълпа маскирани мъже с ножове… Събуди се стреснато и присви очи към мобилния си телефон. Беше седем и петнайсет. Стана, изпи набързо чаша черно кафе със захар и направи половинчат опит да си оправи косата. След това се върна в спешното отделение, за да види какви ужасии щяха да донесат последните два часа от смяната ѝ. Остана спокойно до 8,55, когато Айелет получи съобщение за ново намушкване с нож.
— Колко са? — попита Натали.
Айелет вдигна два пръста.
— Къде е станало?
— В Нетаня.
— Нетаня ли? Сигурна ли си, че се е случило в Нетаня?
Айелет мрачно кимна. Натали бързо набра номера в апартамента на родителите си. Баща ѝ веднага вдигна, сякаш бе седял до телефона в очакване на обаждането ѝ.
— Татко, ти ли си? — Тя затвори очи с облекчение.
— Да, разбира се. Какво е станало, скъпа?
Натали чуваше в слушалката звука от френска телевизионна програма. Тъкмо се канеше да му каже да превключи на Канал 1, но се отказа. Нямаше нужда родителите ѝ да знаят, че малкото им френско убежище край морето вече не бе безопасно.
— А мама? — попита Натали. — Тя добре ли е?
— При мен е. Искаш ли да говориш с нея?