Три дни след атаката в Центъра „Вайнберг“ терористите все още бяха на свобода, а в Министерството на вътрешните работи се проведе среща на началниците на отдели. Русо ненавиждаше подобни събирания — на тях винаги се състезаваха за печелене на политически точки, — затова изпрати Бушар. Заместникът му се върна на Рю дьо Гренел чак когато вече наближаваше осем вечерта. Влезе в кабинета на Русо и без да отрони дума, постави две снимки на бюрото му. На тях се виждаше смугла жена на около двайсет и пет години с овално лице и очи като калейдоскопи от лешниково и медно. На първата снимка косата ѝ бе до раменете, сресана назад, разкривайки безупречното ѝ чело. На втората тя бе покрита с хиджаб от черна коприна без украса.
— Наричат я Черната вдовица — каза Бушар.
— Ефектно — изпъшка Русо и се намръщи. Взе втората снимка, на която жената бе облечена според религиозния канон, и се взря в бездънните ѝ очи. — Как е истинското ѝ име?
— Сафия Бурихан.
— Алжирка ли е?
— От Олне су Боа.
Олне су Боа бе предградие на север от Париж. Неговите пълни с всякакви престъпници общински жилищни комплекси — познати във Франция като HLM, или habitation à loyer modéré4 — бяха едни от най-опасните в страната. Полицията рядко се осмеляваше да стъпи там. Дори Русо съветваше служителите си на терен да се срещат с информаторите си от Олне на по-безопасен терен.
— На двайсет и девет години е, родена е във Франция — поясни Бушар. — Въпреки това винаги се е определяла първо като мюсюлманка, а след това като французойка.
— Кой я е намерил?
— Люсиен.
Люсиен Жакар беше началникът на антитерористичния отдел на ГДВС. Официално група „Алфа“ бе под негово командване. На практика обаче Русо се отчиташе през главата му на неговия шеф. За да избегне евентуални конфликти, той информираше Жакар за актуалните случаи на група „Алфа“, но ревниво пазеше имената на информаторите и оперативните методи на поделението. Група „Алфа“ беше по същество служба в службата, която Люсиен Жакар искаше да постави твърдо под свой контрол.
— Каква информация има той за нея? — попита Русо, продължавайки да се взира в очите на жената.
— Появила се в радара му преди около три години.
— Защо?
— Заради приятеля ѝ.
Бушар постави друга снимка на бюрото. На нея се виждаше мъж малко над трийсетте, с късо подстригана тъмна коса и рядката брада на ревностен мюсюлманин.
— Алжирец ли е?
— Всъщност тунизиец. Той е голямата работа. Разбира от електроника. И от компютри. Прекарал е известно време в Ирак и Йемен, преди да замине за Сирия.
— Ал Кайда?
— Не — каза Бушар. — ИДИЛ.
Русо вдигна рязко очи.
— Къде е сега?
— Очевидно в рая.
— Какво се е случило?
— Убит е при въздушен удар на коалицията.
— А жената?
— Тя пътувала до Сирия миналата година.
— Колко дълго е останала там?
— Поне шест месеца.
— И какво е правила?
— Явно е преминала обучение по боравене с оръжие.
— А когато се е върнала в Париж?
— Люсиен я поставил под наблюдение. Само че после… — Бушар сви рамене.
— Свалил го е, така ли? — смръщи се Русо.
Бушар кимна.
— Защо?
— Обичайната причина. Прекалено много цели, твърде малко ресурси.
— Та тя е била тиктакаща бомба.
— Люсиен не е мислил така. Очевидно е започнала да се държи прилично, след като се е върнала във Франция. Не се е срещала с никакви радикални елементи, а и присъствието ѝ в интернет е било безобидно. Дори спряла да носи хиджаб.
— Защото точно това ѝ е наредил да направи този, който стои зад атаката. По всичко личи, че е била част от сложна мрежа.
— Люсиен потвърждава това. Всъщност той предупреди министъра, че е само въпрос на време да ни ударят отново.
— А министърът как реагира?
— Просто нареди на Люсиен да предаде всичките си досиета на нас.
Русо си позволи да се усмихне за кратко за сметка на противника си.
— Искам всичко, Кристиан. Особено докладите от наблюденията след завръщането ѝ от Сирия.
— Люсиен обеща да прати досиетата утре рано сутринта.
— Колко мило от негова страна. — Русо сведе поглед към снимката на жената, която наричаха La veuve noire, Черната вдовица. — Къде предполагаш, че е тя?