— Никога не бих проговорила пред онези…
— Всички говорят — прекъсна я мъжът. Стори ѝ се, че го казва от личен опит. — Освен това — добави след малко иракчанинът — имаме планове за теб.
— Какви планове?
— Твоя акция.
— Кога ще ми бъде казано?
Мъжът не отговори.
— А ако той умре? — попита тя, поглеждайки към Саладин. — Тогава акцията ще се проведе ли?
— Това не е твоя работа. — Той загреба от кускуса.
— А ти беше ли там, когато това се е случило?
— Защо питаш?
— Така, за да си говорим.
— В халифата разговорите могат да бъдат опасни.
— Е, тогава да забравим, че съм попитала.
Но той не забрави.
— Пристигнах малко след това — каза иракчанинът. — Аз го извлякох изпод руините. Помислих си, че е мъртъв.
— Имаше ли други жертви?
— Много.
— Мога ли да направя нещо…
— Запомни, че имаш един-единствен пациент. — Иракчанинът впи тъмните си очи в Саладин. — Колко ще изкара така?
— Той е едър мъж, силен, здрав. Може да продължи много дълго време.
— А няма ли друг начин, за да го върнеш в съзнание? Някаква инжекция например?
— Най-доброто е да му говориш. Произнеси високо името му. Не бойното, а истинското — каза тя. — Името, с което майка му го е наричала.
— Той няма майка.
След тези думи иракчанинът излезе от стаята. Някаква жена прибра остатъците от вечерята и донесе чай и баклава, нечуван деликатес в сирийската част на халифата. Натали продължи да проверява пулса и кръвното налягане на Саладин на всеки трийсет минути. Долови признаци на подобрение. Сърдечният му ритъм се забавяше и ставаше по-силен, кръвното му налягане се покачваше, десният му бял дроб се прочистваше. Погледна пак очите му под светлината на газова запалка — първо дясното, след това лявото. Зениците все още реагираха. Въпреки състоянието му, мозъкът му бе жив.
В полунощ, двайсет и четири часа след американския въздушен удар, Натали отчаяно се нуждаеше от няколко часа сън. Лунната светлина проникваше, хладна и бяла, през прозореца на тавана, луната беше същата като онази, която бе осветявала руините в Палмира. Тя отново провери пулса, кръвното, дробовете на ранения. Всичко се подобряваше. После провери още веднъж и очите под синята светлина на запалката.
И двете останаха отворени след прегледа.
— Коя си ти? — попита глас с шокираща сила и тембър.
Натали се стресна. С мъка овладя гласа си, преди да отговори:
— Казвам се доктор Лейла Хадауи. Грижа се за теб.
— Какво се е случило?
— Бил си ранен при въздушен удар.
— Къде съм сега?
— Ами не знам точно.
Мъжът за миг изглеждаше объркан. След това разбра.
Попита уморено:
— Къде е Абу Ахмед?
— Кой?
Той с мъка вдигна лявата си ръка, показвайки само палеца и показалеца си. Натали се усмихна, въпреки че бе напрегната.
— Отвън е. Няма търпение да говори с теб.
Саладин затвори очи.
— Мога да си представя.
42.
Провинция Анбар, Ирак
— Ти си моят Маймонид.
— Кой?
— Маймонид. Евреинът, който се е грижел за Саладин, когато той пристигнал в Кайро.
Натали мълчеше.
— Исках да прозвучи като комплимент. Дължа ти живота си.
Саладин затвори очи. Беше късен предобед. Снопът светлина от прозореца на тавана току-що бе започнал бавната си обиколка по голия под и стаята все още бе приятно хладна. След като дойде в съзнание, той прекара спокойна нощ благодарение на дозата морфин, която Натали добави към системата. Отначало мъжът се съпротивляваше на опиата, но Натали го убеди, че е необходим.
— Няма да можеш да оздравееш, ако изпитваш болка — скара му се тя. — Заради халифата… трябва.
Отново не можеше да повярва, че такива думи излизаха от устата ѝ.
Притисна стетоскопа към гърдите му. Той трепна леко от студенината му.
— Още ли съм жив? — попита я.
— Тихо, моля. Не чувам добре, когато говориш.
Той не каза нищо повече. Десният му дроб звучеше така, сякаш бе възвърнал нормалната си функция; сърдечният му ритъм беше стабилен и силен. Тя нави маншета на апарата за кръвно налягане около лявата му ръка и го наду с бързо стискане на помпата. Той премигна.
— Какво има?
— Нищо — каза той през стиснати зъби.
— Боли ли те?
— Никак даже.
— Кажи ми истината.
— Само ръката — призна той след малко.
Натали отпусна въздуха, свали маншета и внимателно опипа ръката с пръсти. Беше забелязала подуване предната вечер и бе заподозряла, че има фрактура. Сега, с помощта на дошлия в съзнание пациент, потвърди съмненията си.