43.
Провинция Анбар, Ирак
Дните ѝ се движеха с ритъма на Саладин. Спеше, когато и той спеше, и се събуждаше винаги когато той се размърдваше на болничното си легло. Мереше жизнените му показатели, сменяше превръзките, даваше му морфин за болката въпреки нежеланието му. Няколко секунди след като опиатът влезеше в кръвта му, той изпадаше в състояние, в което получаваше халюцинации, при което думите се изплъзваха от устата му точно както въздухът бе излязъл през увредения му бял дроб.
Натали можеше да удължи разговорливото му настроение, давайки му по-малки дози от опиата; от друга страна, можеше да го доведе до прага на смъртта с по-голяма доза. Ала тя никога не оставаше сама с ранения. До него винаги стояха двама бойци, а Абу Ахмед — онзи с осакатените пръсти и мрачното изражение, никога не се отдалечаваше. Той често обсъждаше със Саладин различни неща, до които Натали не бе допускана. Когато се говореше за тероризъм, тя бе прогонвана от стаята. Не ѝ позволяваха да ходи далеч — само до съседното помещение, до тоалетната и до огрения от слънце двор, където Абу Ахмед я окуражаваше да се упражнява, за да остане във форма за предстоящата ѝ акция. Не ѝ позволяваха да види останалата част от огромната къща, нито ѝ казваха къде се намира, макар тя да слушаше „Ал Баян“ на стария транзистор, който ѝ бяха дали, и сигналът бе напълно чист. Всички други радиостанции бяха забранени, за да не бъде изложена на неислямски идеи или — не дай си боже — музика. Липсата на музика бе по-трудна за понасяне, отколкото си бе представяла. Копнееше да чуе каквато и да е мелодия, дете, което пее фалшиво в мажор, дори ритъма на хип-хоп от преминаваща кола.
Стаята ѝ се превърна в затвор. Сега лагерът в Палмира ѝ изглеждаше като рай. Дори Рака бе по-добре, защото там поне ѝ бе позволено да се разхожда по улиците. Въпреки отрязаните глави и разпнатите мъже, поне онова имаше някаква прилика с истинския живот. Халифатът, мислеше си тя мрачно, наистина можеше да обезличи човека…
През цялото време следеше въображаем часовник в главата си и обръщаше листовете на въображаем календар. Трябваше да лети от Атина за Париж в неделя вечерта и да се върне на работа в клиниката в Обервийе в понеделник сутринта. Но първо трябваше да се измъкне от халифата в Турция и от Турция към Санторини. Въпреки всичките им приказки за важна роля в предстояща операция, тя се чудеше дали Саладин и Абу Ахмед нямат други планове за нея. Саладин изискваше постоянни медицински грижи за месеци наред. И кой по-добре би се грижил за него от жената, която бе спасила живота му?
Той я наричаше Маймонид, а тя, тъй като не знаеше друго негово име, го наричаше Саладин. Не бяха станали приятели, нито довереници, бяха далече от това, но между тях се бе изградила връзка. Тя играеше същата игра, която бе опитала с Абу Ахмед, играта на предположения: какъв е бил той, преди американската инвазия да промени Ирак. Саладин явно бе високоинтелигентен и познаваше историята. По време на един от разговорите им той ѝ призна, че е бил много пъти в Париж — ала не обясни по какви причини — и че говори френски зле, но с голям ентусиазъм. Говореше и английски, много по-добре от френския. Вероятно, мислеше си Натали, е учил в английско училище или военна академия. Тя се опита да си го представи без буйната коса и брадата. Облече го наум в западен костюм с вратовръзка, но не му седяха добре. След това го облече в зелена униформа и тя му пасна чудесно. Когато добави и гъсти мустаци като тези на верните на Садам хора, картинката бе завършена. Саладин, реши тя, е бил служител на тайната полиция или шпионин. Поради тази причина винаги се страхуваше в негово присъствие.
Той не беше фанатичен джихадист. Неговият ислям бе по-скоро политически, отколкото духовен, средство, с което възнамеряваше да пренареди картата на Близкия изток. Там щеше да доминира огромна сунитска държава, простираща се от Багдад до Арабския полуостров и върху Леванта и Северна Африка. Той не говореше в транс, не плюеше отрова, нито рецитираше стихове от Корана или думи на Пророка. Беше разумен и овладян, което го правеше още по-опасен.
Освобождението на Йерусалим, казваше мъжът, било на челните места в дневния му ред. Желанието му било да се моли на Храмовия хълм поне веднъж, преди да умре.
— Била ли си там, Маймонид?
— В Йерусалим ли? Не, никога.
— Да, знам. Абу Ахмед ми каза.
— Кой?
С течение на времето започна по малко да се отпуска пред нея. И веднъж ѝ разказа, че е бил отгледан в бедно селце в Сунитския триъгълник на Ирак, макар нарочно да не спомена името му. Постъпил в иракската армия, което едва ли беше изненадващо в страна с масова мобилизация, бил се в дългата война срещу иранците, макар винаги да ги наричаше персийци и рафида. Годините между войната с Иран и Първата война в Залива бяха бяло петно; спомена, че работел за правителството, но не обясни какво. Ала когато заговори за Втората война в Залива, онази, разрушила Ирак такъв, какъвто той го познавал, очите му светнаха от гняв. Когато американците разпуснали иракската армия и изпъдили членовете на партията „Баас“ от държавните постове, той останал на улицата заедно с хиляди други, основно иракчани сунити. Присъединил се към светската съпротива и по-късно към „Ал Кайда в Ирак“, където се запознал и се сближил с Абу Мусаб ал Заркауи. За разлика обаче от Заркауи, който се опиваше от ролята на прочут водач от типа на Бин Ладен, Саладин предпочиташе да не се набива на очи. Саладин, а не Заркауи, стоеше зад много от най-зрелищните и смъртоносни атентати на „Ал Кайда в Ирак“. И въпреки това заявяваше, че американците и йорданците още не знаят истинското му име.