Той стискаше табелата във влажната си дясна ръка. В лявата държеше мобилен телефон, който през последните няколко часа звънеше непрекъснато заради стабилния поток от съобщения относно някоя си д-р Лейла Хадауи, френска гражданка от палестински арабски произход. Д-р Хадауи се бе качила на полет 1533 на „Ер Франс“ в Атина по-рано този следобед, след като бе прекарала месец почивка в Гърция. Тя бе допусната да влезе във Франция без въпроси за графика на пътуванията ѝ и сега вървеше към залата за пристигащи на терминал 2F, или поне така пишеше в съобщенията, които Бушар получаваше. Щеше да повярва, когато я видеше с очите си.
Израелецът, който стоеше до него, изглежда, се чувстваше по същия начин. Той бе слаб, със сиви очи, когото френските членове на екипа познаваха като Мишел. Нещо в него изнервяше Бушар. Не беше трудно да си го представи с оръжие в ръка, насочено към човек, който всеки миг ще умре.
— Ето я — промърмори израелецът сякаш на обувките си, но Бушар не я виждаше. Заедно с полета от Атина бе пристигнал и самолет от Кайро, имаше много хиджаби.
— Какъв цвят? — попита Бушар.
— Тъмночервен — отговори израелецът. Това бяха едни от малкото френски думи, които знаеше.
Погледът на Бушар се плъзна по пристигащите пътници и тогава изведнъж я видя — като лист, плаващ по поток. Тя вървеше на около метър от мястото, където двамата стояха. Очите ѝ гледаха право напред, брадичката ѝ бе леко вдигната, теглеше малкия си куфар на колелца. След това се шмугна през външната врата и отново изчезна.
Бушар погледна към израелеца, който внезапно се усмихна. Чувството му за облекчение беше очевидно, но Кристиан забеляза и още нещо. Като французин, той знаеше някои неща за сърдечните дела. Израелецът беше влюбен в жената, която току-що се бе върнала от Сирия. Бушар бе сигурен в това.
Тя се настани кротко в апартамента си в предградието Обервийе и продължи обичайния си живот. Тя беше Лейла, отпреди Джалал Насер да ѝ се представи в кафенето от другата страна на улицата, Лейла, отпреди хубавото момиче от Бристол да я прекара тайно до Сирия. Никога не бе виждала ужасите в Рака или трагедията в Палмира, никога не бе вадила шрапнел от тялото на мъж на име Саладин. Беше ходила до Гърция, до вълшебния остров Санторини. Да, той бе точно толкова прекрасен, колкото си го бе представяла. И вероятно нямаше да се върне там. Веднъж бе достатъчно.
Беше изненадващо слаба за жена, ходила на почивка, по лицето ѝ имаше следи от напрежение и умора. Умората нямаше да премине, защото дори след завръщането сънят ѝ се изплъзваше. Не си върна и апетита. Насилваше се да яде кроасани и багети, камамбер и паста — и бързо си върна свалените един-два килограма. Но това не помогна особено на вида ѝ. Изглеждаше като велосипедист, който току-що е завършил Обиколката на Франция — или като джихадист, който току-що бе прекарал един месец на обучение в Сирия и Ирак.
Ролан Жирар, подставеният административен директор на клиниката, се опита да облекчи потока ѝ от пациенти, ала тя не искаше и да чуе за това. След месец в преобърнатия наопаки свят на халифата копнееше за някаква нормалност, дори и тази на Лейла, а не нейната собствена. Откри, че пациентите ѝ бяха липсвали, както и обитателите на предградието, гражданите на Франция. И за пръв път виждаше Арабския свят така, както те несъмнено го виждаха: жестоко и безпощадно място, място без бъдеще, от което трябва да се избяга. Огромното мнозинство от тях не искаха нищо повече от това да живеят в мир и да се грижат за семействата си. Но едно незначително малцинство — малко като процент, но голямо като брой — бе станало жертва на песента на сирените на радикалния ислям. Някои от тях бяха готови да убият съгражданите си французи в името на халифата. А други със сигурност биха прерязали гърлото на д-р Хадауи, ако знаеха тайната, която тя криеше под хиджаба си.
Все пак бе доволна, че се върна сред тях, че беше отново във Франция. Най-вече беше любопитна защо не бе привикана на разпит, от който тайно се ужасяваше. Те я наблюдаваха, виждаше ги по улиците на предградието и в прозореца на отсрещния апартамент. Предполагаше, че просто са предпазливи, защото със сигурност не бяха единствените, които я следяха. Беше уверена, че и Саладин не я изпускаше от очи.
Накрая, в първата петъчна вечер след завръщането ѝ, Ролан Жирар отново я покани на кафе след работа. Вместо обаче да поеме към центъра на Париж, както бе направил преди заминаването ѝ за Сирия, той я откара на север извън града.
— Няма ли да ми вържеш очите? — попита тя.
— Моля?
Тя мълчеше, гледаше часовника и скоростомера и си мислеше за прав като конец път, изцапан с петрол, водещ на Изток през пустинята. В края на пътя имаше голяма къща с много стаи и дворове. И в една от тези стаи, превързан и обезсилен, беше Саладин.