— Може ли да ми направиш една услуга, Ролан?
— Разбира се.
— Пусни малко музика.
— Каква?
— Няма значение. Каквато и да е.
Портата беше внушителна, пътеката — дълга и настлана с чакъл. В края ѝ се издигаше достолепен, обрасъл с бръшлян замък. Ролан Жирар спря на няколко метра от предния вход. Остави двигателя включен.
— Дотук ми е позволено да стигна. Разочарован съм. И аз бих искал да знам как си прекарала там.
Тя не отговори.
— Ти си много смела жена, щом си отишла на онова място.
— Ти би направил същото.
— За нищо на света.
В мрака светна външна лампа и предната врата се отвори.
— Върви — каза Ролан Жирар. — Отдавна те очакват с нетърпение.
На входа на къщата вече бе застанал Михаил. Натали слезе от колата и бавно се приближи към него.
— Започвах да си мисля, че сте ме забравили. — Тя погледна покрай него към вътрешността на голямата къща. — Колко е хубаво. Много по-добре е от малкото ми жилище в Обервийе.
— Или дупката до парка „Ал Рашид“.
— Наблюдавали сте ме?
— Доколкото можехме. Знаем, че те закараха до село край иракската граница, където без съмнение си била разпитвана от мъж на име Абу Ахмед ал Тикрити. Също така сме наясно, че си прекарала няколко дни в тренировъчен лагер в Палмира, където си успяла да намериш време да обиколиш руините на лунна светлина. — Той се поколеба, преди да продължи. — И знаем — допълни, — че си била закарана в село близо до Мосул, където си останала няколко дни в голяма къща. Видяхме те да се разхождаш в един двор.
— Трябваше да бомбардирате тази къща.
Михаил я погледна въпросително. След това отстъпи и я покани с любезен жест да влезе. Тя остана като замръзнала на мястото си.
— Какво има?
— Боя се, че той ще е разочарован от мен.
— Невъзможно.
— Ще видим — каза тя и влезе.
Те я прегръщаха, целуваха я по бузите, държаха я за ръцете, сякаш се страхуваха, че може да отлети и никога да не се върне. Дина свали хиджаба от главата на Натали; Габриел сложи чаша изстудено бяло вино в ръката ѝ. Беше совиньон блан от Западна Галилея, което тя обожаваше.
— Не бих могла — засмя се тя. — Това е харам.
— Не и тази вечер — каза той. — Днес ти пак си една от нас. Имаше храна и музика, имаше и хиляди въпроси, които никой не се осмеляваше да зададе; щеше да има време за тях по-късно. Те бяха изпратили агент в търбуха на звяра и агентът се бе върнал при тях. Искаха да се насладят на това постижение. Щяха да празнуват тържеството на живота.
Само Габриел като че ли се дърпаше от празненството. Не опита храната и виното, пиеше само кафе. Но най-вече наблюдаваше Натали с изнервяща настойчивост. Тя си спомни това, което ѝ бе разказвал за майка си в първия ден във фермата в Долината на Израил: как тя рядко се усмихвала и смеела, как не можела да изпитва удоволствие от веселбите… Може би той бе наследил този неин недостатък. Или може би, помисли Натали, той знаеше, че тази вечер няма повод за празнуване.
Накрая, като че ли по някакъв недоловим сигнал, партито свърши. Чиниите бяха отнесени, виното — също. В една от всекидневните имаше запазен за Натали фотьойл. Не се виждаха камери и микрофони, но със сигурност процедурата бе записвана, мислеше си тя. Габриел предпочете да остане прав.
— Обикновено — каза той — започвам разпита от самото начало. Но може би тази вечер трябва да започнем от края.
— Да — съгласи се тя. — Може би така трябва да направим.
— Кой беше отседнал в голямата къща близо до Мосул?
— Саладин — отговори тя без колебание.
— Защо те закараха там?
— Той имаше нужда от медицински грижи.
— И ти му ги предостави?
— Да.
— Защо?
— Защото — заяви Натали — той щеше да умре.
45.
Серенкур, Франция
— Един ден — каза Габриел — ще напишат книга за теб.
— Странно — въздъхна Натали, — и Саладин ми каза същото.
Вървяха по пътека в градината на замъка. От френските прозорци на всекидневната проникваше малко светлина и се стапяше в мрака. По време на дългите часове на разпита се бе извила буря и бе утихнала, чакълът под краката ѝ бе влажен. Натали трепереше. В хладината на въздуха се усещаше дъхът на предстоящата есен.
— Студено ти е — загрижи се Габриел. — Трябва да се върнем вътре.