— Искам да видя родителите си.
— Невъзможно. — Габриел махна категорично с ръка.
— Моля те — настоя тя. — Само за няколко минути.
— Няколко минути ли?
— Да, не повече. Просто искам да чуя гласа на майка си. Искам баща ми да ме прегърне.
Той се направи, че мисли.
— Смятам, че може да се уреди.
— Наистина ли? Кога?
— Сега — каза той.
— Какви ги говориш?
Той посочи към фасадата на къщата, към светлината, посипваща се през френските прозорци. Натали се обърна и затича като дете по тъмната градинска пътека. Габриел си помисли, че тя бе красива дори когато плачеше.
46.
Париж — Тиберия, Израел
Остатъкът от септември мина без никакви опити за контакти, също и целият октомври, който в Париж бе окъпан от слънце. Беше по-топъл от обичайното за радост на всички шпиони, незнайните герои на операцията. През първата седмица на ноември екипът бе обзет от нещо, което се доближаваше до ужасна паника. Дори обичайно спокойният Пол Русо бе извън кожата си, но на него трябваше да му бъде простено. Шефът му и министърът му дишаха във врата, както и президентът, който бе прекалено слаб политически, за да оцелее след още един терористичен атентат на френска земя. Президентът скоро щеше да пътува до Вашингтон за среща с американския си колега и Русо бе безкрайно благодарен за това.
Натали се държеше като войник, но очевидно започваше да се уморява от двойствения си живот и страховитото предградие. Нямаше повече събирания на екипа; комуникираха с нея само със съобщения. Проверките на състоянието ѝ неизменно предизвикваха троснати отговори. Казваше, че е добре. Всичко било наред. Било ѝ скучно. Била самотна. В почивните дни, когато не ходеше в клиниката, обикаляше предградието с наземната железница и побъркваше наблюдателите си по улиците в центъра на Париж. По време на една такава разходка тя бе нападната от французойка, почитателка на Националния фронт, която се заяде с хиджаба ѝ. Натали отвърна на огъня и скоро двете жени бяха пред бой на оживен ъгъл. Ако не беше полицаят, който да ги разтърве, със сигурност щяха да се хванат за косите.
— Впечатляващо представление — каза Пол Русо на Габриел същата вечер в централата на група „Алфа“ на Рю дьо Гренел. — Да се надяваме, че Саладин е гледал.
— Да — подсмихна се Габриел. — Да се надяваме.
Но дали той изобщо беше жив? И ако е така, дали вече не беше изгубил вяра в жената, която го бе спасила? Това бе най-големият им страх: че операцията на Саладин е започнала, а д-р Лейла Хадауи бе останала извън плановете им.
Междувременно системата светеше в червено. Европейските столици, включително и Париж, бяха под тревога. Департаментът за вътрешна сигурност във Вашингтон с неохота повиши готовността си, макар публично президентът да продължаваше да омаловажава опасността. Фактът че предупрежденията идваха и отминаваха, сякаш подкрепяше позицията му, че групировката нямаше сили да извърши голям терористичен акт на американска земя. Бе подписано споразумение за климатичните промени, известна попзвезда пусна дългоочакван албум, фондовата борса в Китай се срина и скоро светът забрави за заплахата.
Само че светът нямаше представа за това, което знаеха Габриел, Натали и останалите от екипа. Някъде в Ирак или Сирия се намираше мъж, който се наричаше Саладин. Той не беше бълнуващ фанатик, а разумен човек, сунит националист, най-вероятно бивш шпионин. Бе получил две рани от шрапнели от дясната страна на тялото си — една в гърдите и една в бедрото. Ако беше подвижен, почти сигурно му трябваха бастун или патерици. Белезите от раните го правеха лесен за идентифициране. Същото важеше и за амбициите му. Той планираше да проведе толкова жестока атака, че Западът да няма друг избор, освен да нападне ислямския халифат. Армиите на Рим и мъжете с черни знамена и дълги коси и бради щяха да се сблъскат на място, наречено Дабик, в полетата на Северна Сирия. Мъжете, които вееха черни знамена, щяха да победят и да поставят началото на поредица от апокалиптични събития, които да доведат до появата на Махди, последния месия, и края на дните.
Но дори в светия град Йерусалим, крайната цел на Саладин, цареше объркване. Бяха минали няколко месеца от деня, в който Габриел вече трябваше да е поел контрол над Службата, и дори министър-председателят, съучастник в отлагането, губеше търпение. Имаше съюзник в лицето на Ари Шамрон, който никога не бе подкрепял това отлагане. Изнервеният Шамрон се обади на послушен журналист и му съобщи — анонимно, разбира се, — че промяната в ръководството на Службата е неизбежна и е въпрос на дни това да се случи. Той също така предположи, че изборът на министър-председателя за този пост ще бъде, меко казано, изненадващ. Последва вълна от нажежени медийни спекулации. Много имена се спрягаха, макар това на Габриел Алон да бе споменато само мимолетно и с тъга. Габриел беше шефът, който така и не се бе състоял. Габриел беше мъртъв.