Посрещна го музика на Вивалди — любимата на оръжейните контрабандисти, дилърите на хероин и терористите по цял свят, помисли си той, докато изключваше радиото. Леглото беше оправено, на възглавницата имаше шоколадче. Отиде до прозореца и видя покрива на колата на Сами Хадад, която бе паркирана на „Корниш“. Отвъд беше пристанището, а зад него — тъмното Средиземно море. Някъде там беше неговият спасителен изход. Вече не му бе позволено да идва в Бейрут без пътека за бягство по море. Следващият шеф имаше планове за него — или поне така бе чул да се говори в Службата. За специална служба това беше много клюкарско място.
Точно тогава мобилният телефон на Михаил светна. Получи съобщение от булевард „Цар Саул“, в което се казваше, че компютрите не могат да идентифицират мъжа, който го бе придружил в асансьора. Съветваха го да продължи да бъде предпазлив, каквото и да означаваше това. Пусна щорите, дръпна пердетата и угаси светлините в стаята една по една, докато настана пълен мрак. Едва тогава седна в края на леглото, заби поглед в ивицата светлина под вратата и зачака телефонът да звънне.
Не беше необичайно информаторът да закъснява. Той припомняше на Михаил при всяка възможност, че е много зает човек. Затова не беше изненада, че минаваше десет часът, а все още нямаше обаждане от Сами Хадад. Най-накрая в десет и четвърт телефонът звънна.
— Влиза във фоайето. С двама приятели е, и двамата са въоръжени.
Михаил затвори и остана седнал още десет минути. След това, с пистолет в ръка, тръгна към входното антре и залепи ухо на вратата. Не чу нищо навън и върна пистолета на кръста си. После излезе в коридора, който беше пуст, с изключение на един-единствен служител от поддръжката. В бара на покрива картинката беше обичайната: богати ливанци, хора от емирствата в обичайните им бели кандури, китайски бизнесмени, светнали от алкохола, дилъри на наркотици, проститутки, комарджии, търсачи на приключения, глупаци… Морският бриз си играеше с косите на жените и браздеше водата в басейна. Пулсиращата музика, пускана от професионален диджей, беше истинско аудиопрестъпление срещу човечеството.
Михаил си проправи път към най-отдалечения ъгъл на бара, където Кловис Мансур, потомък на династията на търговци на антики Мансур, седеше сам на белия диван с лице към Средиземно море. Беше заел поза като за фотосесия, с чаша шампанско в едната ръка и димяща цигара в другата. Носеше тъмен италиански костюм и разкопчана на врата бяла риза, изработена ръчно специално за него от шивача му в Лондон. Златният му ръчен часовник беше с размерите на слънчев. Парфюмът му се стелеше зад него като мантия.
— Закъсня, хабиби5 — каза той, когато Михаил седна на отсрещния диван. — Тъкмо се канех да си тръгвам.
— Не, не се канеше.
Михаил огледа интериора на бара. Двамата бодигардове на Мансур бъркаха в купичка с шамфъстък на съседната маса. Мъжът от асансьора се бе облегнал на парапета. Преструваше се, че се наслаждава на гледката към морето, докато държеше телефона до ухото си.
— Познаваш ли го? — попита Михаил.
— Никога не съм го виждал. Питие?
— Не, благодаря.
— По-добре да пийнеш.
Мансур махна на преминаващия сервитьор и поръча втора чаша шампанско. Михаил извади тъмножълт плик от джоба на сакото си и го сложи на ниската маса.
— Какво е това? — попита Мансур.
— Знак на уважение.
— Пари ли?
Михаил кимна.
— Не работя за теб, защото се нуждая от пари, хабиби. Все пак си имам достатъчно собствени. Работя за теб, защото искам да остана в бизнеса.
— Началниците ми предпочитат да си плащат.
— Началниците ти са стиснати изнудвачи.
— На твое място, преди да ги нарека така, бих погледнал в плика.
Мансур го отвори, вдигна вежди и го пъхна във вътрешния джоб на сакото си.
— Какво имаш за мен, Кловис?
— Париж — каза търговецът на антики.
— Какво за Париж?
— Знам кой го е направил.
— Как?
— Не съм сигурен — отвърна Мансур, — но е възможно да помогна той да си плати за това.
4.