49.
Александрия, Вирджиния
Същият дъжд, който окъпа Джорджтаун, се сипеше и върху скромния корейски седан на Касам ел Бана, докато се движеше по трилентовия участък на магистрала 7. Беше казал на Амина, че трябва да излезе по работа. Това бе лъжа, но само малка. Още преди година Касам бе напуснал старата си компютърна консултантска фирма. Беше обяснил на колегите си и жена си, че започва собствен бизнес, поемайки рискован ход в пренаселения технически бранш в Северна Вирджиния. Истинската причина за кариерната промяна обаче се криеше другаде. Касам бе напуснал предишното си работно място, защото имаше нужда от нещо по-ценно от парите. Трябваше му време. Не можеше повече да играе по свирката на Лари Блекбърн, стария му шеф, чиято уста дъхаше на канализация, тъй като беше тайно пристрастен към обезболяващи. А и си падаше по евтини салвадорски проститутки. Касам сега бе задължен на човек с много по-големи амбиции. Не знаеше истинското му име, само бойния му псевдоним. Беше от Ирак и го наричаха Саладин.
Не беше изненадващо, че приключението на Касам бе започнало в киберпространството, където с внимателно защитена самоличност той бе задоволявал неутолимия си апетит за кръвта и бомбите на джихадисткото порно — апетит, който бе развил по време на американската окупация на Ирак. Тогава все още беше в университета. Една вечер, след мизерен работен ден и кошмарно пътуване до дома, той почука на кибервратата на вербовчик на ИДИЛ и поиска да пътува за Сирия, за да стане боец. Вербовчикът направи свои собствени проучвания и убеди Касам да остане в предградията на Вашингтон. Не след дълго, в рамките на около месец, той осъзна, че го следят. Отначало се уплаши, че са от ФБР, но скоро се убеди, че вижда непрекъснато един и същи мъж. Докато най-накрая непознатият се доближи до Касам в едно кафене до „Севън Корнърс“ и се представи. Беше йорданец, който живееше в Лондон. Казваше се Джалал Насер.
Валеше като из ведро, приличаше повече на лятна гръмотевична буря, отколкото на бавен и напоителен есенен дъжд. Може би описанията за Деня на Страшния съд все пак бяха верни, помисли си той. Може би земята бе неизлечимо болна. Той продължи по магистрала 7 към центъра на Александрия и пое към индустриалния парк на Айзенхауер Авеню. Там, сгушен между работилница за поправка на автомобилни двигатели и стрелбище, се намираше офисът на транспортната фирма „Доминиън“. Два товарни камиона на компанията, произведени в Америка, бяха паркирани отпред. Още два се намираха на етажа на склада, където стояха от шест месеца. Касам ел Бана се водеше по документи за собственик на транспортната компания. Имаше дванайсет служители. Седем наскоро бяха пристигнали в Америка, петима бяха американски граждани. Всички бяха членове на ИДИЛ.
Касам не влезе в сградата на транспортното предприятие. Вместо това включи хронометъра на мобилния си телефон и се върна на Айзенхауер Авеню. Корейският му седан беше бърз и повратлив, но сега го караше с бавната, тромава скорост на натоварен догоре камион. Излезе по отбивката от Айзенхауер Авеню и пое към магистрала I-495, а оттам — по посока на часовниковата стрелка, към магистрала 123 в Тайсънс. Когато наближаваше Андерсън Роуд, светофарът светна жълто. Обикновено Касам щеше да натисне газта до ламарината. Но сега, представяйки си, че е зад волана на натоварен камион, намали и спря.
Когато светна зелено, Касам потегли толкова бавно, че шофьорът зад него премигна с фарове и натисна клаксона. Без да му трепне окото, той продължи да кара осем километра под ограничението за скоростта до Люинсвил Роуд, където зави наляво. Оставаше по-малко от половин километър до кръстовището с Тайсънс Маклийн Драйв. Вляво пътят леко се издигаше към нещо, което приличаше на сградите на високотехнологична фирма. Касам зави надясно и спря до яркожълт пътен знак, който предупреждаваше шофьорите да се оглеждат за деца. Касам обаче погледна телефона си: 24:23:45… 24:23:46… 24:23:47… 24:23:48…
Когато станаха точно двайсет и пет минути, той се усмихна и прошепна:
— Бум!
50.
Джорджтаун
Дъждът валя упорито през остатъка от уикенда и превърна Вашингтон в блатото, което някога е бил. Габриел се усещаше като затворник в тайната квартира на Ен Стрийт. Веднъж на ден ходеше до израелското посолство, за да провери екипите на терен и да се чуе с хората от булевард „Цар Саул“, и веднъж на ден Ейдриън Картър му се обаждаше с новини. ФБР и другите агенции от американската разузнавателна общност строго следяха над хиляда потвърдени или заподозрени членове на ИДИЛ.