Наистина много добър въпрос. Арабинът излезе от интернет, затвори компютъра и закуцука бавно към прозореца. Стори му се, че кама се забива в бедрото на десния му крак, сърцето му биеше силно в гърдите. Погледа как се движи трафикът по булеварда и за няколко секунди болката като че ли утихна. След това трафикът се размаза пред очите му и той си представи как е яхнал буен арабски кон на планински връх край Галилейско море и гледа надолу към окъпано в слънце място на име Хатин. Видението не беше ново за него, често го спохождаше. Обикновено си представяше две мощни армии — мюсюлманска и кръстоносна, армията на Рим, — строени за битка. Но сега присъстваха само двама мъже. Единият бе израелец на име Габриел Алон. А другият беше Саладин.
Пол Русо бе все още по парижко време, така че не проточиха вечерята. Габриел му пожела лека нощ пред асансьорите и последван от бодигарда си, пое през фоайето. На рецепцията беше същата жена отпреди.
— Мога ли да ви помогна? — попита тя, когато Габриел се приближи.
— Наистина се надявам да можете. По-рано тази вечер видях един господин да се настанява в хотела. Висок, много добре облечен, движи се с бастун.
— Господин Ал Фарук?
— Да, той. Работили сме заедно преди много време.
— Разбирам.
— Знаете ли колко дълго ще остане?
— Съжалявам, но не ми е…
Той вдигна ръка.
— Не се извинявайте. Разбирам правилата ви.
— С радост ще му предам съобщение.
— Не е необходимо. Ще му се обадя утре сутринта. Но не му споменавайте нищо за разговора ни — добави заговорнически Габриел. — Искам да го изненадам.
След това излезе навън в хладната вечер. Изчака, докато пак се озове на задната седалка на своя събърбан, преди да се обади на Ейдриън. Картър бе все още в кабинета си в Лангли.
— Искам да провериш човек на име Ал Фарук. Около четиресет и пет годишен, може би петдесет. Не знам първото му име, нито цвета на паспорта.
— А какво знаеш за него?
— Отседнал е в „Четири сезона“.
— Пропускам ли нещо?
— Имам странно предчувствие, Ейдриън. Разбери кой е.
Връзката прекъсна. Габриел пъхна телефона в джоба на сакото си.
— Обратно на Ен Стрийт? — попита шофьорът.
— Не — отговори Габриел. — Откарай ме до посолството.
51.
Обервийе, Франция
Алармата на мобилния телефон на Натали се включи в седем и петнайсет, което бе странно, защото тя не помнеше да я е нагласяла. Всъщност бе сигурна, че не беше го направила. Тя я спря с раздразнено потупване на пръста и се опита да поспи още малко, но пет минути по-късно тя пак се включи.
— Добре де — измърмори Натали към място в тавана, където си представяше, че е скрита камерата. — Печелите. Ставам.
Отметна завивката и стъпи на пода. В кухнята си свари мазно черно кафе „Карт Ноар“ в кафеварката на котлона и го наля в чаша с димящо мляко. Навън нощта бавно се оттичаше от мрачната улица. По всяка вероятност това бе последната парижка сутрин на д-р Лейла Хадауи, защото, ако Саладин успееше, тя нямаше да се върне във Франция след внезапното си, неочаквано пътуване до Америка. А и завръщането на Натали не беше сигурно. Докато седеше пред мръсния малък прозорец, обгърнала с ръце горещата си чаша, осъзна, че това няма да ѝ липсва. Животът ѝ в предградието само подсили убеждението ѝ, че няма бъдеще за евреите във Франция. Израел беше нейният дом — Израел и Службата. Габриел беше прав. Тя вече беше една от тях.
Нито ИДИЛ, нито Службата ѝ бяха дали инструкции за багажа, затова тя по инстинкт събра малко неща. Полетът ѝ бе предвиден за 13,45 от „Шарл дьо Гол“. Отиде до летището с наземната железница и в единайсет и половина се нареди на дългата опашка пред гишето за икономична класа. След трийсет минути чакане неприветлива французойка ѝ съобщи, че билетът ѝ е сменен за бизнес класа.
— Защо?
— Предпочитате да останете в икономична ли?
Жената подаде на Натали бордната карта и ѝ върна паспорта. Тя се помота няколко минути из безмитните магазини под погледа на наблюдателите от ГДВС и пое към изхода за заминаващи. Тъй като полет 54 бе за Америка, имаше специални мерки за сигурност. Хиджабът и арабското ѝ име ѝ спечелиха няколко минути допълнителна проверка, ала накрая я пуснаха в чакалнята за заминаващи. Тя се огледа за познати лица, но не откри нито едно. В безплатния брой на „Монд“ прочете за предстоящото посещение на френския президент в Америка и на една вътрешна страница — за новата вълна от нападения с нож в Израел. Изгаряше от гняв. Радваше се.