Скоро повикването за пътниците я изправи на крака. Мястото ѝ бе от дясната страна на самолета до прозореца. Седалката до нея остана празна дълго след като пасажерите от икономична класа се бяха качили и това породи в нея надежда, че може и да не се наложи да прекара следващите седем часа и половина с някой непознат. Надеждата умря, когато мъж в бизнес костюм, с черна като въглен коса и тъмни очила се настани до нея. Той не изглеждаше доволен, че ще пътува до арабка с хиджаб. Взираше се в мобилния си телефон, а Натали се взираше в нейния.
След няколко секунди на екрана се появи съобщение.
САМОТНА ЛИ СИ?
Тя написа: ДА.
ИСКАШ ЛИ КОМПАНИЯ?
С УДОВОЛСТВИЕ.
ПОГЛЕДНИ НАЛЯВО.
Тя го направи. Мъжът с черната като въглен коса и същите на цвят очила все още се взираше в телефона, но вече се усмихваше.
— Това добра идея ли е? — попита тя.
— Кое? — поинтересува се Михаил.
— Да сме заедно?
— Ще ти кажа, след като кацнем.
— И тогава какво?
Преди той да ѝ отговори, прозвуча глас, който молеше пътниците да изключат мобилните си устройства. Натали и съседът ѝ по място се подчиниха. Когато самолетът пое с грохот по пистата, тя постави длан върху неговата.
— Не още — прошепна той.
— Кога? — попита тя и си отдръпна ръката.
— Скоро — каза мъжът. — Много скоро.
52.
Хюм, Вирджиния
Във Вашингтон най-накрая бе спряло да вали и хладният повей беше разгонил и последните облаци от небето. Огромните мраморни монументи светеха в бяла светлина под силното слънце, а вятърът си играеше с падналите листа по улиците на Джорджтаун. Само в река Потомак бяха останали следи от пороя. Набъбнала от оттеклите се води, задръстена от клони и боклуци, тя течеше кафява и натежала под Кий Бридж, докато Саладин караше към Вирджиния. Беше облечен като за уикенд в английската провинция — кадифени панталони, вълнен пуловер и тъмнозелен шлифер на „Барбур“. Зави надясно по булевард „Джордж Вашингтон Мемориъл“ и пое на запад.
Пътят се движеше по брега на реката малко повече от половин километър, после се изкачваше на пролома. Листата на есенните дървета блестяха под ярката слънчева светлина, а покрай калната река се простираше паралелна алея. Дори Саладин трябваше да признае, че това бе приятна промяна от суровия свят на Западен Ирак и халифата. Удобната кожена седалка на луксозния немски седан го обгръщаше с нежността на топла длан. Член на мрежата му го бе оставил на малък паркинг на ъгъла на Ем Стрийт и Уисконсин Авеню, до който той стигна след болезнена разходка през няколко пресечки от хотел „Четири сезона“. Саладин се изкушаваше да пришпори машината и да изпробва уменията си по гладкия виещ се път. Ала вместо това се придържаше стриктно към ограничението на скоростта, докато другите шофьори караха до задния му калник и правеха неприлични жестове, докато го задминаваха.
„Американци — помисли си той, — вечно бързат.“ Това бе едновременно най-голямата им сила и техният недостатък. Колко глупави бяха да си мислят, че могат да щракнат с пръсти и да променят политическия пейзаж на Близкия изток. Хора като Саладин не мереха времето с четиригодишни изборни цикли. Като дете той бе живял на брега на една от четирите реки, които извираха от Едемската градина. Неговата цивилизация бе процъфтявала хиляди години в суровите и неумолими земи на Месопотамия, преди някой изобщо да е чувал за място, наречено Америка. И ще остане много след като великият американски експеримент премине в историята. В това Саладин бе сигурен. Всички велики империи с времето се срутват. Само ислямът беше вечен.
Навигационната система на колата го отведе на магистрала I-495. Той караше на юг по отбивката за „Дълес“, покрай моловете в Тайсънс Корнър към магистрала 66, откъдето пак пое на запад към долината Шенандоа. Платната, водещи на изток, бяха все още задръстени с пътуващи за работа, но пред Саладин имаше няколко метра чист асфалт, рядкост за шофьорите в метрополиса Вашингтон. Той продължаваше прилежно да се придържа към ограничението на скоростта, докато другите го задминаваха. Последното, което му трябваше сега, бе да го спре пътна полиция; това щеше да изложи на риск сложен заговор, отнел месеци прецизно планиране. Париж и Амстердам бяха само генерални репетиции. Крайната цел на Саладин беше Вашингтон, защото само американците имаха властта да задвижат поредицата от събития, които той се опитваше да предизвика. Оставаше само последен преговор на плана с основния му човек във Вашингтон. Беше опасно, тъй като винаги съществуваше възможност човекът да бъде компрометиран, ала Саладин искаше да чуе от неговата уста, че всички са по местата си.