Подмина изхода за град с типичното американско име Гейнсвил. Трафикът намаля, теренът беше хълмист, сините върхове на планините в Национален парк Шенандоа изглеждаха на една ръка разстояние. Шофираше от четиресет и пет минути и десният му крак бе започнал да пулсира от усилието да контролира скоростта. За да забрави за болката, остави мислите си да блуждаят. Те бързо се плъзнаха към мъжа, когото бе видял във фоайето на хотел „Четири сезона“ предната вечер.
Габриел Алон…
Възможно беше присъствието му във Вашингтон да е изцяло съвпадение, все пак израелците си сътрудничеха с американците от много години. Само че Саладин се съмняваше случаят да е такъв. Няколко израелски граждани бяха загинали в парижкия атентат заедно с Хана Вайнберг, която бе лична приятелка на Алон и ценен сътрудник на израелското разузнаване. Беше напълно възможно Алон да е взел участие в разследването на атаката. Може би бе разбрал за съществуването на мрежата на Саладин. А вероятно и това, че готвят атентат в Америка. Но как? Отговорът на този въпрос бе много прост. Саладин трябваше да приеме, че Алон е успял да проникне в мрежата му — това, помисли си иракчанинът, бе специалният талант на израелеца. И ако Алон знаеше за мрежата, значи, и американците знаеха. Повечето от хората на Саладин идваха от чужбина и се бяха внедрили в страната, преминавайки през издънената американска визова и имиграционна система. Но неколцина от тях, включително и човекът, с когото Саладин всеки момент щеше да се срещне, живееха в Америка и затова бяха по-уязвими срещу антитерористичните мерки на САЩ. Те бяха много важни за успеха на операцията, но бяха и слабото звено в дългата верига на мрежата.
Навигационната система посъветва Саладин да слезе от магистрала 66 на 18-ата отбивка. Той последва инструкциите и се озова в град на име Маркъм. Не, помисли си, това по-скоро прилича на село, с къщи с покрити веранди и морави пред тях. Пое на юг по Лийдс Манър Роуд покрай оградени пасбища и обори, докато стигна град Хюм. Той бе малко по-голям от първия. Но в него нямаше магазини и пазари, само автоработилница, селска кръчма и две църкви, където неверниците се кланяха на богохулната версия на Господ.
Навигационната система вече бе станала в общи линии безполезна; адресът, към който се бе отправил Саладин, беше много отдалечен. Мъжът зави надясно по Хюм Роуд и кара по него около 800 метра, докато стигна до черен път. Той го отведе през пасбище, през билото на обрасло с гори възвишение до малък дол. Там имаше тъмно езеро с повърхност, гладка като стъкло, и къщичка във формата на буквата А. Саладин изключи двигателя; тишината бе като тази в пустинята. Отвори багажника. Вътре бяха скрити 9-милиметров „Глок 19“ и висококачествен заглушител, които бяха купени законно във Вирджиния от член на мрежата на Саладин.
С пистолета в лявата ръка и бастуна в дясната, Саладин внимателно влезе в къщата. Вътре имаше малко мебели в провинциален стил. В кухнята той кипна вода, която миришеше така, сякаш бе непречистена от езерото, и си направи слаб чай от стара торбичка „Туайнингс“. Върна се във всекидневната, седна на дивана и се загледа през триъгълния прозорец към билото, което току-що бе прекосил. След няколко минути се появи малък корейски седан, следван от облак прах. Саладин скри пистолета под бродираната възглавница, на която пишеше „Бог да благослови тази къща“. След това духна парливия чай и зачака.
Саладин никога не бе срещал боеца си лично, макар да знаеше, че е египетски гражданин със зелена карта на име Касам ел Бана, висок метър и седемдесет и пет, седемдесет и пет килограма, със ситно къдрава коса и светлокафяви очи. Мъжът, който влезе в къщата, отговаряше на описанието. Изглеждаше нервен. С кимване Саладин му даде знак да седне. След това каза на арабски:
— Мир, братко Касам.
Младият египтянин явно бе поласкан. Повтори тихо традиционния ислямски поздрав, макар и без да споменава името на мъжа, към когото се обръщаше.
— Знаеш ли кой съм? — попита Саладин.
— Не — изговори припряно египтянинът. — Никога не сме се срещали.
— Но със сигурност си чувал за мен.
Беше очевидно, че младият мъж не знаеше как да отговори на въпроса, затова продължи внимателно:
— Получих съобщение с указания да дойда на това място за среща. Не ми бе казано кой ще бъде тук и защо иска да ме види.
— Проследиха ли те?
— Не.
— Сигурен ли си?
Младият египтянин закима енергично.