— А как е транспортната компания? — попита Саладин. — Вярвам, че там няма проблеми?
Последва кратко мълчание.
— Транспортната фирма ли?
Саладин му се усмихна окуражително. Усмивката му беше учудващо чаровна, като на професионалист.
— Предпазливостта ти е достойна за възхищение. Но мога да те уверя, че не е необходима.
Египтянинът мълчеше.
— Знаеш ли кой съм аз? — попита отново Саладин.
— Мисля, че да.
— Тогава отговори на въпроса ми.
— Няма проблеми с транспортната компания. Всичко си е на мястото.
Саладин отново се усмихна.
— Нека аз преценя.
Той разпита младия египтянин с търпението на умел професионалист. Професионализмът на Саладин обаче имаше две страни. Той бе бивш разузнавач, превърнал се във важен терорист. Беше развил уменията си в пустошта на провинция Анбар, където бе планирал взривявания на коли и самоубийствени атентати, като всяка нощ спеше в различно легло и се изплъзваше от дроновете и самолетите F-16. Сега се канеше да проведе обсада на американската столица от удобството на хотел „Четири сезона“. Каква ирония, помисли си той. Саладин бе готов за този момент като никой друг терорист в историята. Той бе творение на Америка. Той бе кошмарът на Америка.
Никоя подробност не му се струваше прекалено дребна, за да не ѝ обърне внимание: основните цели, вторичните цели, оръжията, бомбите в превозните средства, самоубийствените жилетки. Младият египтянин отговори на всички въпроси изчерпателно и без колебание. Джалал Насер и Абу Ахмед ал Тикрити много мъдро го бяха избрали; той имаше мозък като компютър. Останалите бойци знаеха само части от целия заговор, но Касам ел Бана знаеше почти всичко. Ако случайно попаднеше в ръцете на ФБР, докато кара обратно към Арлингтън, щеше да е катастрофа. И поради тази причина той нямаше да напусне жив усамотената къщичка край Хюм.
— Всички бойци ли са получили целите си? — попита Саладин.
— Всички без палестинската лекарка.
— Кога пристига тя?
— Трябва да кацне в четири и трийсет, но полетът ѝ се движи няколко минути преди графика.
— Провери ли?
Той кимна. Беше добър, помисли си Саладин, толкова добър, колкото и Мохамед Ата. Жалко, че никога няма да получи същата слава. За Ата се говореше с почит в джихадистките среди, ала само шепа хора от движението ще знаят името на Касам ел Бана.
— Боя се — каза Саладин, — че има лека промяна в плана.
— И кого засяга тя?
— Теб.
— Мен ли?
— Искам тази вечер да напуснеш страната и да стигнеш до халифата.
— Но ако направя резервация в последната минута, американците…
— Няма да заподозрат нищо — прекъсна го с твърд глас Саладин. — Твърде опасно е за теб да останеш тук, братко Касам. Знаеш прекалено много.
Египтянинът не отговори.
— Почисти си компютъра, нали? — попита Саладин.
— Да, разбира се.
— И жена ти не знае нищо за работата ти?
— Абсолютно нищо.
— Тя ще дойде ли с теб?
— Съмнявам се.
— Жалко — въздъхна Саладин. — Но мога да те уверя, че в халифата има достатъчно красиви млади жени.
— И аз така съм чувал.
Младият египтянин се усмихна за пръв път. Когато обаче Саладин вдигна бродираната възглавница и извади глока със заглушител, усмивката му се изпари.
— Не бой се, братко мой — каза Саладин. — Това е просто предохранителна мярка, в случай че през вратата вместо теб бе влязъл някой от ФБР. — Той протегна ръка. — Помогни ми да стана. Ще се сбогуваме навън.
С пистолета в една ръка и бастуна в другата, Саладин последва Касам ел Бана до колата му.
— Ако по някаква причина те арестуват по пътя към летището…
— Няма да им кажа нищо — отвърна смело младият египтянин — дори и да ме изтезават.
— Не си ли чул, братко Касам? Американците вече не правят такива неща.
Касам ел Бана се настани зад волана на колата си и затвори вратата. Саладин почука леко по прозореца с дръжката на бастуна. Прозорецът се спусна надолу. Младият египтянин вдигна въпросително поглед.
— Има още нещо — каза Саладин.
— Да?
Едрият мъж насочи глока със заглушител през отворения прозорец и стреля бързо четири пъти. След това бръкна вътре, като внимаваше да не си изцапа шлифера с кръв, запали двигателя и приведе колата в движение. Малко след това тя изчезна в тъмното езеро. Саладин изчака, докато спряха да излизат мехурчета и водната повърхност отново стана гладка като стъкло. Сетне се качи в колата си и пое обратно към Вашингтон.
53.
„Либърти Кросинг“, Вирджиния