Бейрут — Тел Авив
Беше два и половина през нощта, когато Михаил най-накрая се прибра в стаята си. Не забеляза нищо, което да му подскаже, че някой е влизал там в негово отсъствие; дори увитото в станиол шоколадче беше на същото място и под същия ъгъл върху възглавницата. След като го подуши за следи от арсеник, внимателно захапа края му. После, в необичаен пристъп на нервност, замъкна всяка мебел, която не бе прикрепена към пода, във входното антре и затисна вратата. Когато привърши барикадата, отвори пердетата и щорите и затърси своето средство за спасение сред корабните светлинки в Средиземно море. Веднага се упрекна, че подобна мисъл изобщо му е хрумнала. Пътят за бягство трябваше да се използва само в много краен случай. Притежанието на разузнавателна информация не попадаше в тази категория — дори и ако имаше потенциала да предотврати друга катастрофа като тази в Париж.
Наричат го Саладин…
Михаил се изтегна на леглото, опря гръб на таблата и придърпвайки пистолета до себе си, се взря в сенчестия силует на своята барикада. Стори му се наистина позорна гледка. Пусна телевизора и се разходи по каналите на полуделия Близък изток, докато досадата не го доведе до прага на съня. За да остане буден, изпи една кола от минибара и се замисли за жената, която глупаво бе позволил да се изплъзне измежду пръстите му. Беше красива американка с безупречно протестантско родословно дърво, която бе работила за ЦРУ и от време на време — за Службата. В момента живееше в Ню Йорк, където отговаряше за специална колекция от картини в Музея за съвременно изкуство. Беше дочул, че се среща доста сериозно с един мъж, който на всичкото отгоре бе брокер на акции. Поколеба се дали да не ѝ се обади просто за да чуе гласа ѝ, но реши, че ще е неразумно. Тя беше изгубена за него, също като Русия.
Как е истинското му име, Кловис?
Не съм сигурен, че някога е имал такова.
Откъде е?
Преди може да е бил от Ирак, но сега е син на халифата…
Накрая небето зад прозореца стана тъмносиньо от настъпващото утро. Михаил оправи стаята си и трийсет минути по-късно седна с кървясали очи на задната седалка на колата на Сами Хадад.
— Как мина? — попита ливанецът.
— Пълна загуба на време — отговори Михаил, докато широко се прозяваше.
— Сега накъде?
— Тел Авив.
— Пътят никак не е лек, приятелю.
— Тогава може би трябва да ме закараш до летището.
Полетът му беше в осем и половина. Мина през паспортния контрол, преструвайки се на усмихнат и малко сънен канадец, след това зае мястото си в първа класа на борда на самолета на „Мидъл Ист Еърлайнс“, който пътуваше за Рим. За да се изолира от съседа си — турски търговец с нелицеприятна външност, той се направи, че чете сутрешните вестници. А всъщност обмисляше всички възможни причини самолет от флота на правителството на Ливан да не успее да стигне безопасно до крайната си точка. Като начало, каза си той мрачно, смъртта му би имала последствия и информацията му щеше да умре с него.
За колко пари говорим, Кловис?
Четири милиона, може би пет.
Последно?
По-скоро пет…
Самолетът кацна в Рим без инциденти, но на Михаил му трябваха почти два часа, за да премине през организираната блъсканица на паспортния контрол на летище Фиумичино. Престоят му в Италия бе кратък, колкото да смени самоличността си и да се прехвърли на друг самолет, този път на „Ел Ал“, за Тел Авив. Кола на Службата го чакаше на „Бен Гурион“. Отведе го на север към булевард „Цар Саул“. Сградата в западния край на улицата представляваше изложена на показ измама, също като крепостта на Пол Русо на Рю дьо Гренел. Над входа ѝ нямаше табела, липсваха метални букви, които да съобщават кой е обитателят. Всъщност абсолютно нищо не подсказваше, че това е централата на една от най-страховитите и уважавани разузнавателни служби в света. По-внимателно наблюдение разкриваше, че има сграда в сградата, която се ползваше със собствено електрозахранване, водоснабдителна система, канализация и сигурна комуникационна мрежа. Служителите носеха два ключа. Единият отваряше необозначената врата във фоайето, а с другия се задействаше асансьорът. Онези, които извършеха непростимия грях да загубят единия или двата ключа, бяха прогонвани в Юдейската пустиня и никой не ги виждаше и не чуваше за тях след това.
Като повечето оперативни агенти, Михаил влезе в сградата през подземния паркинг и после тръгна нагоре към етажа на началниците. Заради късния час — който според охранителните камери бе девет и половина — коридорът беше тих като в училище през ваканция. От открехнатата врата в дъното му струеше тънък ромб светлина. Михаил почука леко и като не чу отговор, влезе. В удобен кожен стол зад бюро от опушено стъкло се бе настанил Узи Навот, който скоро щеше да бъде бивш шеф на Службата. Той се мръщеше пред отворена папка като пред сметка, която не може да си позволи да плати. До лакътя му зееше отворена кутия с виенски маслени сладки. Само две бяха останали, което не бе добър знак.