За разлика от Саладин, Габриел прекара тиха, макар и неспокойна сутрин в тайната квартира на Ен Стрийт, загледан в малък, зелен като тинеста вода самолет, който пълзеше бавно през екрана на мобилния му телефон „Самсунг“. Накрая, в два и половина следобед, той се качи на задната седалка на черния събърбан и бе откаран през Чейн Бридж към богаташкия анклав на Вирджиния — Маклийн. По магистрала 123 видя табелата на Разузнавателния център „Джордж Буш“. Шофьорът мина покрай входа, без да намалява.
— Пропусна отбивката — отбеляза Габриел.
Шофьорът се усмихна, но не каза нищо. Продължи по магистрала 123 покрай ниските търговски центрове и бизнес сгради на Централен Маклийн, преди най-накрая да завие по Люинсвил Роуд. Зави пак след половин километър по Тайсънс Маклийн Драйв и пое нагоре по лекото възвишение. Пътят завиваше наляво, след това надясно, а после ги изведе на голям пропускателен пункт, пазен от десетина униформени гардове, всичките тежковъоръжени. Те провериха нещо в клипборд, куче помириса колата за бомби. След това събърбанът продължи бавно към предния двор на голяма офис сграда — централата на Националния антитерористичен център (НАЦ). От другата страна на двора, свързан с удобна топла връзка, се намираше кабинетът на директора на националното разузнаване.
Габриел си помисли, че този комплекс бе паметник на провала. Американската разузнавателна общност, най-голямата и най-напредничавата, която светът някога бе познавал, не бе успяла да предотврати атентатите от 11 септември. И заради греховете си беше реорганизирана и наградена с пари, имоти и красиви сгради.
Служителка на центъра — жена около трийсетте, със сако и панталон и вързана на опашка коса — очакваше Габриел във фоайето. Тя му даде пропуск на посетител, който той закрепи на джоба на сакото си, и го поведе към оперативния етаж. Гигантските видеоекрани и извити бюра му придаваха вид на телевизионна редакция. Бюрата бяха в оптимистичен нюанс на светъл чам, като от каталог на ИКЕА. На едно от тях седяха Ейдриън Картър, Фарид Баракат и Пол Русо. Когато Габриел зае отредения му стол, Картър му подаде снимка на тъмнокос мъж на около четиресет и пет години.
— Това ли е човекът, когото си видял в „Четири сезона“?
— Доста прилича. Кой е той?
— Омар ал Фарук, саудитец, не е точно член на кралското семейство, но е близо.
— И кой го казва?
— Нашият човек в Рияд. Проверил го е. Чист е.
— Как го е проверил? При кого го е проверил?
— Саудитците.
— Е — подсмихна се иронично Габриел, — това обяснява всичко.
Картър не каза нищо.
— Постави го под наблюдение, Ейдриън — настоя Габриел.
— Може би не ме чу. Казах ти, че не е точно член на кралското семейство, но е достатъчно близък с тях. Освен това Саудитска Арабия е наш съюзник в борбата срещу ИДИЛ. Всеки месец — добави Картър, поглеждайки към Фарид Баракат — саудитците пращат тлъст чек на краля на Йордания, за да финансират усилията му, които той полага срещу ИДИЛ. И ако чекът закъснее и един ден, кралят се обажда в Рияд да се оплаква. Нали така, Фарид?
— И всеки месец — допълни Баракат — определени богати саудитци дават пари и друга подкрепа на ИДИЛ. Саудитците не са единствените. Катар и Емирствата правят същото.
Картър не беше убеден. Той се взря в Габриел.
— ФБР няма ресурси да следи всеки, който предизвиква у теб странно усещане.
— Тогава нека ние го следим.
— Ще се престоря, че не съм чул това. — Мобилният на Картър изпищя. Той погледна екрана и се намръщи. — Белият дом е. Трябва да говоря насаме.
Влезе в една от приличащите на аквариуми конферентни зали в дъното на оперативния етаж и затвори вратата. Габриел вдигна поглед към един от екраните и видя зеления самолет да наближава американския бряг.
— Добри ли са източниците ти в Саудитска Арабия? — тихо попита той Фарид Баракат.
— По-добри от твоите, приятелю.
— Направи ми услуга тогава. — Габриел му подаде снимката. — Разбери кой в действителност е този задник.
Фарид я преснима с мобилния си телефон и я прати в централата на Главната разузнавателна дирекция в Аман. В същото време Габриел изпрати съобщение до булевард „Цар Саул“, с което поиска наблюдение на гост на „Четири сезона“ на име Омар ал Фарук.
— Осъзнаваш ли — промърмори Фарид, — че сме изцяло прецакани.
— Когато всичко това свърши, ще пратя на Ейдриън хубава кошница с плодове.
— Не му е позволено да приема подаръци. Повярвай ми, приятелю, опитвал съм.
Габриел се усмихна въпреки всичко и погледна към екрана. Зеленият самолет току-що бе влязъл в американското въздушно пространство.