54.
Международно летище „Дълес“
На д-р Лейла Хадауи ѝ трябваше час, за да премине през паспортния контрол на летище „Дълес“, който я посрещна ледено — четиресет минути на дългата, виеща се опашка и още двайсет пред гишето на служител на „Митнически и граничен контрол“. Служителят със сигурност не бе част от операцията. Разпита д-р Хадауи надълго и нашироко за последните ѝ пътувания — особено се заинтригува от Гърция — и за целта на посещението ѝ в Съединените щати. Отговора ѝ, че е дошла да се види с приятели, той бе чувал много пъти преди това.
— Къде живеят приятелите ви?
— Във Фолс Чърч.
— Как се казват?
Тя произнесе две арабски имена.
— При тях ли ще отседнете?
— Не.
— А къде?
И така нататък, докато не я подканиха да се усмихне за пред камерата и да постави пръста си върху хладното стъкло на дигиталния скенер. Като ѝ връщаше паспорта, служителят на митниците хладно ѝ пожела приятен престой в Съединените щати. Тя се отправи към мястото за багажа, където куфарът ѝ обикаляше бавно на вече празната лента. В залата за пристигащи потърси мъжа с черната като въглен коса и тъмни очила, ала той сякаш се бе изпарил. Лейла не беше изненадана. Докато прекосяваха Атлантическия океан, ѝ беше споменал, че на Службата ще бъде отредена второстепенна роля и сега начело на операцията ще застанат американците.
— А когато получа целта си? — бе попитала тя.
— Изпрати ни съобщение по обичайния канал.
— А ако ми вземат телефона?
— Разходи се. Сложи дамската чанта на лявото рамо.
— Ами ако не ме пуснат да се разходя?
Тя изтегли куфара си навън и с помощта на атлетичен американец с военна подстрижка се качи на маршрутката на „Херц“. Колата ѝ — яркочервен „Шевролет Импала“, беше на посоченото място. Тя сложи куфара в багажника, качи се зад волана и колебливо запали двигателя. Копчетата и екранчетата на таблото ѝ изглеждаха напълно непознати. След това осъзна, че не бе карала автомобил от сутринта, в която се върна в апартамента си в Йерусалим и намери Дина Сарид седнала до кухненската ѝ маса. Какъв провал би било, помисли си тя, ако загинеше или пострадаше в катастрофа. Избра крайна точка на навигационната система на мобилния си телефон и получи съобщение, че пътят е 40 километра и ще отнеме доста повече от час в необичайно натоварения трафик. Тя се усмихна, зарадва се на закъснението. Свали си хиджаба, сгъна го внимателно и го сложи в дамската си чанта. След това включи на скорост и пое бавно към изхода.
Не беше случайно, че импалата беше яркочервена; ФБР дискретно се бяха намесили в резервацията. Освен това техниците на Бюрото бяха сложили проследяващо устройство и подслушвателна техника в колата. В резултат на това дежурният анализатор на оперативния етаж на Националния антитерористичен център чу как Натали си тананика тихичко на френски, докато кара по отбивката за Дълес Роуд към Вашингтон. На един от гигантските екрани уличните камери следяха всяко нейно движение. На друг премигваше синята светлинка на проследяващото устройство. Мобилният ѝ телефон също излъчваше свой собствен сигнал. Френският ѝ номер се появи в затъмнено поле до премигващата синя светлина. Службата имаше достъп в реално време до гласовите ѝ разговори, съобщенията и имейлите. И сега, след като телефонът беше на американска земя, свързан с американската мобилна система, Националният антитерористичен център също имаше достъп до тях.
Яркочервената кола премина на няколко десетки метра от „Либърти Кросинг“ и продължи по магистрала 66 към Рослин в Арлингтън, Вирджиния, където зави към паркинга на „Кий Бридж Мариот“. Там мигащата синя светлина на проследяващото устройство спря. Но след интервал от трийсет секунди — достатъчни за една жена да си оправи косата и да извади куфара си от багажника на колата — приглушената правоъгълна кутийка на мобилния телефон се придвижи към входа на хотела. Спря се за кратко пред рецепцията, където приносителката му, арабка на малко повече от трийсет години, забулена, с френски паспорт, каза името си на рецепционистката. Нямаше нужда да представя кредитна карта; ИДИЛ вече бяха платили за стаята и за ненадейни разходи. Уморена от дългия ден, тя с благодарност взе електронната ключ карта и повлече бавно куфара си през фоайето към асансьорите.
След като натисна бутона за повикване, Натали забеляза привлекателна жена около трийсетте, с руса коса до раменете и куфар, имитация на „Вюитон“, която я гледаше от стол на лоби бара, декориран с ламинат и хром. Натали предположи, че жената е американска разузнавачка, и се качи на първия спрял асансьор, без да срещне погледа ѝ. Натисна бутона за осмия етаж и се премести към ъгъла на кабината, но когато вратите се затваряха, в пролуката се появи ръка. След това през тях се промуши привлекателната блондинка от лоби бара. Тя застана до отсрещната стена на кабината и се загледа право напред. Тежкият ѝ парфюм с аромат на люляк беше опияняващ.