— Кой може да изяде толкова много храна? — попита тя на френски, докато обръщаше страницата.
— Американците — каза Натали, оглеждайки добре охранената клиентела наоколо. Помещението бе с високи тавани и вътре бе невероятно шумно. Което го правеше идеално място за разговор.
— Мисля, че си загубих апетита — тихо въздъхна Сафия.
— Трябва да хапнеш нещо.
— Ядох във влака.
— Какъв влак?
— От Ню Йорк.
— Откога си в Ню Йорк?
— Само от ден. Дойдох там от Париж.
— Не говориш сериозно.
— Казах ти, че някой ден ще се върна във Франция.
Сафия се усмихна. С русата коса и прилепналата рокля изглеждаше съвсем като французойка. Натали си представи каква жена можеше да стане, ако не бяха радикалният ислям и ИДИЛ.
Сервитьорката се приближи към тях. И двете поръчаха чай. Натали се подразни, че ги прекъснаха. Изглежда, Сафия бе в настроение да говори.
— Как успя да се върнеш във Франция?
— А ти как мислиш?
— С чужд паспорт ли?
Сафия кимна.
— А на кого беше?
— На едно ново момиче. Беше със същата височина и тегло и в лице приличаше достатъчно на мен.
— Как пътува?
— Основно с автобус и влак. Когато влязох в ЕС, никой вече не ми поглеждаше паспорта.
— Колко време прекара във Франция?
— Около десет дни.
— В Париж ли?
— Само накрая.
— А преди това?
— Бях скрита в клетка във Во ан Велен.
— Със същия паспорт ли дойде тук?
Тя кимна.
— И никакви проблеми?
— Абсолютно никакви. Американските митничари бяха дори много мили с мен.
— С тази рокля ли бе облечена?
Чаят пристигна, преди Сафия да успее да отговори. Натали чак сега отвори менюто.
— На чие име е паспортът?
— Защо питаш?
— Какво ще стане, ако ни задържат? Ами ако ме питат за името ти и аз не мога да им го кажа?
Сафия обмисли сериозно въпроса.
— Асма — каза тя накрая. — Асма Думаз.
— И откъде е Асма?
— Клиши су Боа — изрече Сафия със смръщени устни.
— Съжалявам да го чуя.
— Какво ще ядеш?
— Омлет.
— Мислиш ли, че могат да направят приличен омлет?
— Ще разберем.
— Няма ли да си вземеш предястие?
— Мислех си за супа.
— Звучи ужасно. Вземи си салата.
— Изглеждат огромни.
— Ще си я поделим. Но не вземай от онези ужасни сосове. Поискай просто олио и оцет.
Сервитьорката се появи отново и Натали поръча и за двете.
— Говориш английски много добре — отбеляза завистливо Сафия.
— И двамата ми родители го говорят, а и съм го учила в училище.
— Аз пък нищо не научих в моето. — Сафия погледна към телевизора над бара. Беше пуснат на Си Ен Ен. — За какво говорят?
— За заплаха от нападение на ИДИЛ по време на посещението на френския президент.
Сафия мълчеше.
— Дадоха ли ти твоята цел? — попита тихо Натали.
— Да.
— Самоубийствена акция ли е?
Сафия бавно кимна, вперила очи в екрана.
— Ами аз?
— Скоро и на теб ще ти я дадат.
— Кой?
Сафия сви безразлично рамене.
— А ти знаеш ли каква е?
— Не.
Натали погледна към телевизора.
— Какво казват сега? — заинтересува се Сафия.
— Същото.
— Винаги приказват едно и също.
Натали слезе от високия стол.
— Къде отиваш?
Тя кимна към коридора, водещ към тоалетните.
— Ходи, преди да излезем от хотела.
— От чая е.
— Не се бави.
Натали сложи дамската си чанта на лявото рамо и се промъкна бавно през бара, през лабиринта от високи маси. Дамската тоалетна беше празна. Тя влезе в една от кабинките, заключи вратата и започна бавно да брои наум. Когато стигна до четиресет и пет, чу вратата на тоалетната да се отваря и затваря, после пръскането на водата от мивката и звука от сешоар за ръце. Към тази симфония от тоалетни звуци Натали добави шума от пуснатото казанче. Излезе от кабинката и видя жена, която стоеше пред огледалото и си оправяше грима. Жената беше малко над трийсетте. Носеше прилепнали ластични дънки и пуловер без ръкави, които не стояха добре на едрото ѝ тяло. Тя имаше широки рамене и мускулести ръце на олимпиец. Кожата ѝ бе суха и пореста, сякаш беше живяла в пустинята или високо в планината.