Натали отиде до втората мивка и пусна кранчето. Когато се погледна в огледалото, забеляза, че непознатата се взира в отражението ѝ.
— Как си, Лейла?
— Коя си ти?
— Няма значение.
— Освен ако не си една от тях. Тогава има голямо значение за мен.
Жената напудри грубата кожа на лицето си.
— Аз съм Мегън — каза тя на отражението ѝ. — Мегън от ФБР. А ти губиш ценно време.
— Знаеш ли коя е онази жена?
Жената кимна, остави пудрата и продължи с устните си.
— Как е влязла в страната?
— С фалшив паспорт.
— Откъде е влязла?
Натали отговори.
— „Кенеди“ или Нюарк?
— Не знам.
— Как е стигнала до Вашингтон?
— С влак.
— На чие име е паспортът?
— Асма Думаз.
— Дадоха ли ти цел?
— Не. Но на нея са ѝ дали. Самоубийствен атентат.
— Знаеш ли целта ѝ?
— Не.
— Срещала ли си се с други членове на атакуващата клетка?
— Не.
— Къде е телефонът ти?
— Тя ми го взе. Не се опитвайте да ми пращате никакви съобщения.
— Изчезвай.
Натали спря кранчето и излезе. Сафия я гледаше тревожно как приближава масата. После очите ѝ се преместиха върху жената с атлетичен вид и загрубяла кожа, която се връщаше на мястото си на барплота.
— Тази опита ли да те заговори?
— Коя?
Сафия кимна към бара.
— Тя ли? — Натали поклати глава. — През цялото време бъбри по телефона.
— Наистина ли? — Сафия умело подправи салатата с оцет и олио. — Бон апети.
56.
„Кий Бридж Мариот“, Арлингтън
Стаята беше единична, леглото едва стигаше за двете. Сафия имаше здрав сън — доста учудващо за човек, който знае, че скоро ще загине. Само веднъж скочи посред нощ и започна да бълнува обяснения как е правилно да се използва жилетката с експлозиви. Натали слушаше внимателно бръщолевенето ѝ и търсеше знаци, които да подскажат целта ѝ, но скоро Сафия отново заспа дълбоко.
Натали също се унесе някъде след три през нощта. Събуди се и усети, че Сафия е прилепнала към гърба ѝ като уплашено животно. Времето навън беше сиво и дъждовно, а от бързата смяна на налягането главата я болеше. Тя глътна две обезболяващи таблетки и пак се отпусна в приятен полусън, докато ревът на самолет не я събуди за втори път. Сякаш прелетя на метър от прозореца им. След това се спусна ниско над Потомак и изчезна в облаците към края на пистата на летище „Рейгън“.
Натали се обърна и видя Сафия да седи на леглото, взряна в мобилния си телефон.
— Как спа? — попита Сафия, без да сваля очи от екрана.
— Добре. А ти?
— Не беше зле. — Изключи телефона. — Стягай се. Чака ни работа.
След като си взеха душ и се облякоха, поеха надолу към фоайето, за да се възползват от безплатната закуска. Сафия нямаше апетит. Нито пък Натали. Тя изпи три чаши кафе, за да се поразсъни, и се насили да изяде кофичка кисело мляко. Ресторантът беше пълен с туристи, а двама добре облечени мъже приличаха на хора в командировка. Единият от тях не можеше да откъсне очи от Сафия. Другият гледаше новините по телевизията. Известен телевизионен водещ предаваше на живо от десния долен ъгъл на екрана. Американският и френският президент се бяха настанили пред камината в Овалния кабинет. Американският президент говореше. Френският не изглеждаше доволен.
— Какво казва? — попита Сафия.
— Трябвало да работят с техните приятели и съюзници в Близкия изток, за да победят ИДИЛ.
— Той сериозно ли говори?
— Нашият президент като че ли не мисли така.
Сафия срещна погледа на вече не толкова тайния си обожател в другия край на ресторанта. И веднага извърна очи.
— Този защо ме зяпа?
— Смята те за привлекателна.
— Сигурна ли си, че е само това?
Натали кимна.
— Досадно е.
— Знам.
— Иска ми се да мога да си сложа хиджаба.
— Няма да помогне.
— Защо?
— Защото пак ще си хубава. — Натали изгреба последното кисело мляко от дъното на пластмасовата кофичка. — Наистина трябва да хапнеш нещо.
— Защо?
Натали нямаше отговор.
— Къде ще ходим тази сутрин? — попита тя.
— На пазар.
— От какво имаме нужда?
— От дрехи.
— Аз имам.
— Трябват ни хубави дрехи.
Сафия погледна към телевизионния екран, където прессекретарят на Белия дом извеждаше репортерите от Овалния кабинет. След това стана и без да каже нищо, излезе от ресторанта. Натали я следваше на няколко крачки, а дамската ѝ чанта бе на дясното рамо. Навън дъждът бе намалял до студено ромолене. Те минаха бързо през паркинга и се качиха в импалата. Натали пъхна ключа и запали двигателя, а Сафия извади мобилния си телефон от чантата и в търсачката на картите на Гугъл написа ТАЙСЪНС КОРНЪР. Когато синият маршрут се появи на екрана, тя посочи към шосето „Лий“.