— Завий надясно.
На оперативния етаж на Националния антитерористичен център Габриел и Ейдриън Картър гледаха как яркочервената импала поема по магистрала I-66 на запад, последвана от „Форд Експлорър“ с двама офицери от специалната група за наблюдение на ФБР. На съседния екран синята светлинка на проследяващото устройство проблясваше на огромна дигитална карта на Вашингтон.
— Какво ще правиш? — попита Габриел.
— Решението не е мое. По никакъв начин.
— Чие е?
— Негово. — Картър кимна към живото излъчване на Си Ен Ен от Овалния кабинет. — Той отива към Ситуационната зала. Всички шефове на националната сигурност са там.
Точно тогава телефонът пред Ейдриън звънна. Разговорът беше изцяло монологичен.
— Разбрано — беше всичко, което той каза. След това затвори и се взря в мигащата синя светлинка, движеща се на запад по I-66.
— Какво е решението? — попита Габриел.
— Ще ги оставим да правят каквото искат.
— Добър избор.
— Може би — каза Картър. — А може би не.
Натали караше по I-66 към магистрала I-495 и оттам към мола „Тайсънс Корнър Сентър“. На заветното първо ниво на паркинг Б имаше няколко свободни места, но Сафия я упъти към второто ниво. После посочи към празен далечен ъгъл и нареди:
— Паркирай там.
— Защо толкова далеч от мола?
— Просто прави каквото ти казвам — просъска Сафия.
Натали отиде на мястото и угаси двигателя. Сафия разглеждаше таблото, докато покрай тях минаваше форд. Той паркира в края на същата редица, а от него слязоха двама типични американци малко над трийсетте и тръгнаха към мола. Сафия сякаш не ги забеляза. Все още се взираше в таблото.
— Багажникът на тази кола може ли да се отваря отвътре?
— Ето — каза Натали и посочи бутона почти в средата на таблото.
— Остави вратите отключени.
— Защо?
— Защото аз ти казвам.
Сафия слезе, без да продума повече. Двете поеха към стълбището и се спуснаха към входа на „Блумингдейл“. Типичните американци се правеха, че пазаруват зимни палта. Сафия последва указанията към отдела за дамски дрехи и прекара следващите трийсет минути в разходка от бутик на бутик, от рафт на рафт. Натали обясни на продавачката, че приятелката ѝ търси нещо, подходящо за делова вечеря — пола и сако, но сакото да не е много прилепнало. Сафия премери няколко от предложените, ала отхвърли всичките.
— Прекалено прилепнало — каза тя на развален английски, докато прокарваше ръце по заоблените си бедра и плоския си корем. — По-свободно.
— Ако имах тяло като вашето — подхвърли продавачката, — щях да ходя с възможно най-прилепнали дрехи.
— Тя иска да направи добро впечатление — обясни Натали.
— Кажете ѝ да пробва в „Мейсис“. Там може да извади повече късмет.
Така и направиха. След няколко минути тя намери сако на Тахари, дълго до средата на бедрата и с пет копчета, което обяви за подходящо. Избра две — червено и сиво, и двете в размер 42.
— Прекалено големи са за нея — каза ѝ продавачката. — Тя е максимум 40-и размер.
Натали безмълвно прокара кредитната си карта през слота и се подписа на тъчскрийна. Продавачката опакова двете сака в бяла найлонова торба с логото на „Мейсис“ и ги подаде. Натали взе дрехите и последва Сафия навън.
— Защо си купи две сака?
— Едното е за теб.
На Натали изведнъж ѝ призля.
— Кое?
— Червеното, разбира се.
— Никога не съм изглеждала добре в червено.
— Не ставай глупава.
Навън пред мола Сафия погледна телефона си.
— Имаш ли нужда от нещо? — попита тя.
— Като какво например?
— Грим? Бижута?
— Ти ми кажи.
— Какво ще кажеш за кафе?
На Натали не ѝ се пиеше кафе, но не искаше да си изпроси още един упрек от Сафия. Отидоха в „Старбъкс“ в съседство, поръчаха и седнаха на маса пред мола. Няколко мюсюлманки, всичките забулени, говореха тихо на арабски, а много други жени с хиджаби — и на средна възраст, и още момичета, минаваха през аркадата. На Натали ѝ се стори, че се е върнала в предградието си. Погледна към Сафия, която се взираше с празен поглед в далечината. Тя здраво стискаше мобилния си телефон. Кафето ѝ стоеше недокоснато на масата до нея.