Двамата работници тръгнаха от Северен Арлингтън в седемнайсет и трийсет и поеха обратно към централата на компанията на Айзенхауер Авеню в Александрия. Заради натоварения трафик в пиковия час пристигнаха чак в шест и петнайсет, малко по-късно, отколкото се бяха надявали. Паркираха камиона — „Фрайтлайнер“ модел 2011 г., пред склада и влязоха в офиса през стъклената врата. Фатима — младата жена, която вдигаше телефоните на компанията, отсъстваше и бюрото ѝ бе празно. Тя бе отлетяла за Франкфурт предната вечер и вече беше в Истанбул. До сутринта щеше да е в халифата.
Друг вход водеше към склада. Имаше още два фрайтлайнера, на които бе изрисувано логото на „Доминиън“, и три бели коли „Хонда Пайлът“. В хондите имаше арсенал от бойни пушки AR-15 и пистолети „Глок“ 45-и калибър, както и бомба в раница и самоубийствена жилетка. Във всеки фрайтлайнер имаше петстотинкилограмова бомба от амониева селитра и мазут. Те бяха точни реплики на устройството, срутило много сгради в Канари Уорф в Лондон през февруари 1996 г. Не беше съвпадение. Мъжът, направил бомбата в Канари Уорф, бивш терорист от Ирландската републиканска армия на име Еймън Куин, бе продал проекта на ИДИЛ за два милиона долара.
Останалите членове на атакуващата клетка вече бяха тук. Двама бяха облечени в западни дрехи, но другите, общо единайсет на брой, носеха черни тактически униформи и бели маратонки, отдавайки с облеклото си почит на Абу Мусаб ал Заркауи. По оперативни причини тунизиецът и йорданецът останаха с гащеризоните на „Доминиън“. Трябваше да направят една последна доставка.
В седем и петнайсет мъжете се помолиха заедно за последен път. Малко след това тръгнаха, като оставиха само тунизиеца и йорданеца. В седем и половина те се качиха в кабините на фрайтлайнерите. Тунизиецът бе избран да кара водещия камион. В много отношения това бе по-важната задача, защото, ако той се провалеше, вторият камион нямаше да достигне целта си. Той бе кръстил камиона Бурак — на божественото животно, приличащо на кон, което бе отнесло пророка Мохамед от Мека до Йерусалим през нощта на Исра и Мирадж. Тунизиецът щеше да предприеме същото пътуване тази вечер, което, иншаллах, щеше да свърши в рая.
То обаче започна от невзрачен индустриален участък на Айзенхауер Авеню. Той кара по него до свързващото шосе и оттам пое по магистрала I-495. Трафикът беше натоварен, но се движеше под разрешената скорост. Тунизиецът се престрои в дясната лента и след това погледна в страничното огледало. Вторият фрайтлайнер беше на малко повече от половин километър зад него, точно където би трябвало. Тунизиецът се взря право напред и започна да се моли.
„В името на Аллах, всемилостивия, милосърдния…“
Саладин също каза задължителните вечерни молитви, макар и не с такъв плам като мъжете в склада, защото той нямаше намерение тази вечер да става мъченик. След това се облече в тъмносив костюм, бяла риза и тъмносиня вратовръзка. Куфарът му бе стегнат. Той го извлече в коридора и като се подпираше на бастуна, закуцука към асансьора. Когато слезе, взе разпечатана разписка от рецепцията и излезе на паркинга. Колата го чакаше. Каза на пиколото да качи куфара му в багажника и седна зад волана.
От другата страна на улицата срещу „Четири сезона“, пред входа на една аптека, бе спрял „Буик Регал“ под наем. Ели Лавон седеше на предната седалка, Михаил Абрамов бе зад волана. Те с часове бяха наблюдавали входа на хотела, понякога седнали удобно в колата, понякога от кафенето на тротоара, а за кратко и пред самия хотел. Но не бяха зърнали нито за миг техния обект на наблюдение, предполагаемия саудитски гражданин Омар ал Фарук. Обаждане до рецепцията обаче бе потвърдило, че г-н Ал Фарук, който и да беше той, бе наистина техен гост. Той бе наредил да не му прехвърлят разговори. След минаване покрай вратата бе установено, че на нея виси табелка да не бъде безпокоен.
Михаил, който бе по-скоро човек на действието, а не на съзерцанието, барабанеше тревожно с пръсти по централната конзола, но Лавон, покрит с белези ветеран, участвал в много такива наблюдения, седеше спокоен като статуя на Буда. Кафявите му очи бяха впити във входа на хотела, където черно БМВ седан чакаше да завие по Ем Стрийт.
— Ето го нашето момче — каза той.
— Сигурен ли си, че е той?
— Напълно.
Беемвето зави бавно покрай остров от малки дървета и храсти и пое по Ем Стрийт.
— Определено е той — съгласи се Михаил.
— Занимавам се с това отдавна.