— Къде мислиш, че отива?
— Може би трябва да го проследим и да разберем.
Саладин зави надясно по Уисконсин Авеню и след това наляво по Проспект Стрийт. От северната страна се намираше „Кафе Милано“, един от най-популярните ресторанти в Джорджтаун. Точно срещу него беше един от най-скъпите паркинги на Вашингтон. Саладин остави колата на служителя и влезе в ресторанта. Салонният управител и две хостеси стояха зад нещо като катедра във фоайето.
— Ал Фарук — каза Саладин. — Имам резервация за двама.
Едната от хостесите провери в компютъра.
— За осем часа?
— Да — каза той и извърна очи.
— Дошли сте по-рано.
— Надявам се това да не е проблем.
— Никак даже. Придружителят ви пристигнал ли е?
— Не още.
— Мога да ви настаня веднага. Или предпочитате да изчакате в бара?
— Предпочитам да седна.
Хостесата поведе Саладин към желана от мнозина маса в предната част на ресторанта, на няколко крачки от бара.
— Ще вечерям с млада дама. Тя трябва да пристигне след няколко минути.
Хостесата се усмихна и се оттегли. Саладин седна и огледа вътрешността на ресторанта. Клиентите му бяха богати, уверени и влиятелни. Учуди се, че разпозна няколко от тях, включително и мъжа на съседната маса. Той бе колумнист на „Ню Йорк Таймс“, който бе подкрепял — не, помисли си Саладин, думата е прекалено слаба — бе водил кампания за американската инвазия в Ирак. Саладин се усмихна. Касам ел Бана бе подбран добре. Жалко, че нямаше да види резултатите от усърдната си работа.
Появи се сервитьор и предложи коктейл на Саладин. С репетирана увереност мъжът поръча водка мартини, като уточни каква марка алкохол предпочита. Той пристигна след няколко минути и с голяма церемониалност бе излят от сребрист шейкър. Остана недокоснат пред него, чашата се замъгли от конденза. На бара три полуголи жени се смееха високо, а на съседната маса колумнистът разсъждаваше за Сирия. И явно не смяташе, че бандата разбойници и убийци, позната като ИДИЛ, е някаква заплаха за Съединените щати. Саладин се усмихна и си погледна часовника.
На Проспект Стрийт нямаше място за паркиране, затова Михаил направи обратен завой на първата пресечка и спря неправилно срещу магазин за сандвичи, който обслужваше студентите от Джорджтаунския университет. „Кафе Милано“ бе на повече от сто метра, виждаше се като петънце в далечината.
— Така няма да стане. — Ели Лавон само изрече очевидното. — Един от нас трябва да влезе и да го държи под око.
— Ти иди. Аз ще съм при колата.
— Не е от любимите ми места — отказа Лавон.
Михаил слезе и тръгна пеш към „Кафе Милано“. Това не бе единственият ресторант на улицата, имаше тайландско заведение и луксозно бистро. Той мина покрай тях и слезе по двете стъпала към входа на „Кафе Милано“. Салонният управител му се усмихна, все едно го бе очаквал.
— Имам среща с приятел в бара.
Управителят му показа единствения свободен стол, който беше на няколко метра от масата, на която седеше добре облечен мъж с вид на арабин. Срещу него имаше още едни прибори за хранене, а това означаваше, че най-вероятно нямаше да вечеря сам. Михаил седна на празния стол. Той бе прекалено близо до целта, макар това да му даваше предимството за чисто наблюдение. Поръча чаша вино и извади телефона от джоба си.
Съобщението на Михаил пристигна на мобилния на Габриел секунди по-късно. Сега той трябваше да направи избор: дали да запази информацията за себе си, или да признае на Ейдриън Картър, че го е измамил. При дадените обстоятелства избра второто. Картър прие новината изненадващо спокойно.
— Губиш си времето — каза той. — И моето.
— Тогава няма да имаш нищо против да поостанем още малко и да видим с кого ще вечеря.
— Не си правете труда. Имаме много по-важни неща, за които да се тревожим, от някакъв богат саудитец, който се кани да вечеря в „Кафе Милано“.
— Като какво например?
— Като това.
Картър кимна към екрана, където обект номер две, познат още като Сафия Бурихан, слагаше торбите от „Л. Л. Бийн“ на леглото. От едната тя внимателно извади жилетка от изкуствена материя, обвързана с жици и експлозиви, и я сложи пред торса си. След това с усмивка се огледа в огледалото, докато цялата антитерористична система на Съединените щати я наблюдаваше с ужас.
— Играта свърши — каза Габриел. — Изведете моето момиче оттам.
59.
„Кий Бридж Мариот“
Имаше миг на объркване как да си поделят жилетките. На Натали ѝ се стори странно — изглеждаха напълно еднакви, — ала Сафия бе непреклонна. Тя искаше Натали да носи онази с малкия червен шев покрай ципа. Натали прие, без да спори, и я понесе към банята предпазливо, сякаш бе преливаща чаша с вряла течност. Тя бе лекувала жертвите на такива оръжия, нещастните души като Дина Сарид, чиито крайници бяха надупчени от пирони и сачми или засегнати от невидимата разрушителна сила на взривната вълна. И бе чувала зловещите истории за пораженията върху тези, които са били съблазнени да овържат бомби по телата си. Айелет Малкин, приятелката ѝ от Медицински център „Хадаса“, бе седяла един следобед в апартамента си в Йерусалим, когато главата на атентатор самоубиец бе паднала като кокосов орех на балкона ѝ. И бе останала там повече от час, взряна укорително в Айелет, преди полицайка да я сложи в найлонова торба с цип и да я отнесе.