Натали подуши експлозива; миришеше на марципан. Хвана леко детонатора с ръка и след това прекара внимателно дясната си ръка през ръкава на червеното сако на Тахари. Лявата ръка бе дори по-голямо предизвикателство. Не смееше да използва дясната от страх случайно да не натисне копчето на детонатора и да се взриви, като направи част от осмия етаж на парчета. След това закопча петте декоративни копчета на сакото, използвайки само лявата си ръка, приглади предниците и изправи рамене. Докато се оглеждаше в огледалото, си мислеше, че изборът на Сафия бе правилен. Кройката на сакото идеално прикриваше бомбата. Дори Натали, която имаше болки в гърба от тежестта на експлозива, не забелязваше никакви издайнически знаци. Оставаше само леката миризма на бадеми и захар.
Тя отново се огледа, мина покрай огледалото в банята застана под лампата. Със сигурност американците я наблюдаваха и слушаха. И със сигурност, помисли си тя, Габриел също я гледаше. Почуди се какво още чакат. Тя бе дошла във Вашингтон, за да се опита да разбере целите на другите членове на бойната клетка. Засега не бе научила почти нищо, защото Сафия много упорито премълчаваше дори основна информация за акцията. Но защо? И защо Сафия настояваше Натали да носи жилетката с червения шев покрай ципа? Тя пак се огледа из банята. Наблюдавате ли? Виждате ли какво се случва тук?
Явно бяха решили да изчакат още малко. Но дано не е прекалено, помисли си тя. Американците нямаше да позволят доказана терористка като Сафия, черна вдовица с изцапани с кръв ръце, да се разхожда с жилетка с експлозиви по улиците на Вашингтон. Като израелка, Натали знаеше, че такива операции бяха винаги опасни и непредсказуеми. Сафия трябваше да бъде простреляна чисто през мозъчния ствол с висококалибрено оръжие, за да е сигурно, че няма да запази способността си да натисне детонатора в предсмъртната си агония. Ако го направеше, всички около нея щяха да станат на парчета.
Натали огледа лицето си за последен път в огледалото, сякаш за да запомни собствените си черти — носа, който ненавиждаше, устата, която смяташе за прекалено голяма за лицето ѝ, тъмните мамещи очи. След това най-неочаквано видя до себе си мъж с бледа кожа и очи с цвят на глетчер. Той бе облечен за специален случай — сватба, а може би погребение, и държеше оръжие в ръка.
Всъщност си приличаме повече, отколкото предполагаш…
Тя угаси лампата и влезе в стаята. Сафия седеше в края на леглото, облечена с жилетката с експлозиви и сивото си сако. Взираше се с невиждащи очи в телевизора. Кожата ѝ бе бледа като мляко, тежката ѝ коса висеше безжизнено отстрани на шията ѝ. Младата жена, която бе предизвикала касапница с невинни жертви в името на исляма, очевидно бе уплашена.
— Готова ли си? — попита Натали.
— Не мога. — Сафия говореше така, сякаш някой я бе стиснал за гърлото.
— Разбира се, че можеш. Няма от какво да се боиш.
Сафия държеше цигара с треперещите си пръсти на лявата ръка. С дясната стискаше детонатора — прекалено силно, помисли си Натали.
— Може би трябва да пийна малко водка или уиски — каза Сафия. — Казват, че помага.
— Наистина ли искаш да се срещнеш с Аллах, воняща на алкохол?
— Предполагам, че не. — Очите ѝ се преместиха от телевизора към лицето на Натали. — Ти не се ли страхуваш?
— Малко.
— Не ми изглеждаш уплашена. Всъщност изглеждаш щастлива.
— Толкова дълго чакам това.
— Смъртта?
— Отмъщението — каза Натали.
— И аз си мислех, че го желая. Смятах, че искам да умра…
Невидимата ръка отново я стисна за гърлото. Тя изглеждаше неспособна да изрече и дума. Натали взе цигарата от пръстите ѝ, загаси я и остави фаса до дванайсетте други, които бе изпушила този следобед.