— Кой дава одобрението?
— Единствено аз. — Президентът погледна към френския си колега сериозно. — Не ми трябва вашето разрешение, за да го направя, но искам одобрението ви.
— Имате го, господин президент. — Френският лидер гледаше как двете жени влизат в асансьора. — Може ли да дам малък съвет?
— Разбира се.
— Кажете на снайперистите си да не пропускат целта.
Когато тунизиецът стигна до изхода за магистрала 123, вторият фрайтлайнер беше зад него, точно където се предполагаше. Той погледна часовника. Беше осем и пет. Бяха една минута преди графика — по-добре от една минута назад, но не и идеално. Часовникът беше запазената марка на Саладин. Той вярваше, че в тероризма, както и в живота, точният момент е всичко.
Шест пъти тунизиецът бе правил сухи тренировки и шестте пъти светофарът на Люинсвил Роуд бе спирал временно пътуването му, както направи и сега. Когато светна зелено, той бавно закриволичи по градската улица, последван от втория фрайтлайнер. Точно пред него беше кръстовището с Тайсънс Маклийн Драйв. Тунизиецът пак си погледна часовника. Зави наляво и претовареният камион с мъка се заизкачва по полегатия хълм.
По този участък от подстъпа тунизиецът никога не бе карал, макар заедно с йорданеца да се бяха упражнявали много пъти на сложен компютърен симулатор. Пътят леко завиваше наляво, след това на върха на хълма — рязко надясно, откъдето водеше към добре пазен охранителен пункт. Американците са били нападани от коли бомби и преди — и в казармите на флота в Бейрут през 1983 г., и в Хобар Тауърс в Саудитска Арабия през 1996-а. Затова без съмнение бяха подготвени за подобна атака в това жизненоважно съоръжение, главния център на тяхната антитерористична система. Но за нещастие на американците, Саладин също се бе подготвил. Двигателите на камионите бяха защитени с чугунен кожух, стъклата и гумите бяха бронирани. Нищо не можеше да ги спре, освен директен удар от противотанкова ракета.
Тунизиецът изчака до първия лек ляв завой, преди да даде газ до дупка. Отдясно редица от неонови оранжеви пилони пренасочваше трафика за навътре в едно платно. Тунизиецът не направи усилие да ги избегне, като така даде знак на американците, че намеренията му далеч не са невинни.
Зави рязко надясно, без да убива скоростта, и за миг се уплаши, че свръхтежкият камион ще се преобърне. Няколко американски охранители пред него махаха бясно с ръце да спре. Други вече се бяха прицелили в камиона. Изведнъж той бе заслепен от изгаряща бяла светлина — дъгова лампа, може би лазер. След това дочу първите изстрели. Куршумите отскочиха от предното стъкло като градушка. Тунизиецът стисна волана с лявата си ръка и детонатора с дясната.
— В името на Аллах, всемилостивия, милосърдния…
Мъжете и жените на оперативния етаж на Националния антитерористичен център нямаха представа за ситуацията на главния вход към съоръжението. Те имаха очи само за гигантския екран в предната част на стаята, където се виждаха две жени — една руса и една тъмнокоса: обект едно и две, както бяха известни. Те току-що се бяха качили в асансьора на хотел край Арлингтън. Кадърът бе отвисоко и под лек ъгъл. Личеше си, че русата, обект две, беше вцепенена от страх, ала тъмнокосата изглеждаше странно спокойна. Тя се взираше право в обектива на камерата, сякаш позираше за последен портрет. Габриел се беше втренчил в нея. Изправен на крака, беше подпрял с ръка брадичката си, а главата му бе леко наклонена настрани. До него стоеше Ейдриън Картър, държейки телефон на всяко ухо. Фарид Баракат въртеше нервно незапалена цигара във великолепните си пръсти, черните му като оникс очи бяха приковани в изображението. Само Пол Русо, който си представяше какво може да се случи, не можеше да гледа. Апокалиптичните картини не му бяха по вкуса. Той се взираше в килима, сякаш търсеше изгубени ценни предмети.
Яркочервената импала беше спряна на паркинга и тайно се наблюдаваше от агенти на групата на ФБР за реакция в критични ситуации. Синята светлинка на проследяващото устройство премигна на екрана на НАЦ като отметка на телевизионен канал. Скритите в колата микрофони уловиха лекия шум от трафика по Норт Форт Майър Драйв.
Двама агенти под прикритие от специалните части си говореха дружески пред входа на хотела. Още двама чакаха край стоянката за таксита. Освен това имаше агенти от спецчастите и в самия хотел: двама в лоби бара, декориран в хром и ламинат, и двама край пиколото. Всеки от тях носеше скрит полуавтоматичен пистолет „Спрингфийлд“ 45-и калибър, с осем патрона и допълнителен пълнител. Единият от агентите до пиколото, ветеран от иракската офанзива, бе определен за основен стрелец. Той смяташе да се доближи до целта — обект номер две, отзад. При получаване на заповед от президента — и ако нямаше опасност да пострадат невинни — той щеше да приложи смъртоносна сила.