Всички осем мъже от екипа на спецчастите застанаха нащрек, когато вратите на асансьора се отвориха и двете жени, обект едно и обект две, излязоха през тях. Нова камера ги проследи през фоайето до мястото преди изхода. Там русата жена внезапно замръзна и спря с ръка тъмнокосата. Размениха се думи, които останаха нечути в НАЦ, и русата погледна телефона си. След това се случи нещо, което никой не очакваше — нито екипите на ФБР вътре и пред хотела, нито президентът и неговите най-близки сътрудници в Ситуационната зала. А със сигурност не и четиримата опитни шпиони от оперативния етаж на Националния антитерористичен център. Без предупреждение двете жени се обърнаха и поеха по коридора на приземния етаж към задната част на хотела.
— Вървят в грешната посока — ужаси се Картър.
— Не, напротив — възрази Габриел. — Те отиват там, където им е казал Саладин.
Картър замълча.
— Кажи на екипите на спецчастите да ги проследят. Кажи им да стрелят.
— Не могат — сопна се Картър. — Не и вътре в хотела.
— Направи го веднага, Ейдриън, защото няма да имаме друг шанс.
Точно тогава оперативният етаж беше облян от силна бяла светлина. Миг по-късно проехтя грохот като от самолет, преминаващ свръхзвуковата бариера, който разтърси цялата сграда. Картър и Пол Русо за кратко бяха объркани; Габриел и Фарид Баракат — хора от Близкия изток, не бяха. Габриел се втурна към прозореца, когато облак дим във формата на гъба се издигна над главния пропускателен пункт. Секунди по-късно видя голям товарен камион да се носи с висока скорост в предния двор, разделящ НАЦ от кабинета на директора на националното разузнаване.
Габриел се сниши и изкрещя на тези, които бяха най-близо до прозорците, да се прикрият. Погледна за миг гигантския екран и видя двете жени, обект едно и две, да влизат в паркинга на „Кий Бридж Мариот“. Последва втора експлозия и екранът, както и всичко останало, угасна.
В Ситуационната зала на Белия дом екраните също почерняха. Угасна и видеоконферентната връзка с директора на Националния антитерористичен център.
— Какво се случи? — попита президентът.
Отговори му секретарят по вътрешна сигурност:
— Очевидно има някакъв проблем с излъчването.
— Не мога да издам заповед на екипите от спецчастите, ако не виждам какво се случва.
— Проверяваме, господин президент.
Това правеше всеки директор, заместник и сътрудник в залата. Трийсет секунди по-късно директорът на ЦРУ осведоми президента, че два силни звука, вероятно от експлозии, са чути край „Маклийн-Тайсънс Корнър“, близо до пресечката на магистрала 123 и магистрала I-495.
— Чути от кого? — попита президентът.
— Чути са в централата на ЦРУ, сър.
— На километър и половина?
— По-скоро на три километра, сър.
Президентът се взираше с невиждащи очи в екрана.
— Какво се случи? — попита отново той, но този път нямаше отговор.
В залата се дочу само конвулсивен глух звук от друга експлозия, която бе достатъчно близо, че да разтресе Белия дом.
— Какво, по дяволите, беше това?
— Проверяваме, сър.
— Проверявайте по-бързо!
Петнайсет секунди по-късно президентът имаше отговор. Той дойде не от високопоставените служители, събрани в Ситуационната зала, а от агенти на тайните служби, на пост на покрива на резиденцията на губернатора на Вирджиния. От Мемориала на Линкълн се издигал дим.
Америка бе нападната.
61.
Мемориалът на Линкълн
Той бе дошъл пеш, сам мъж с тъмна коса, около метър седемдесет и три висок, бе облечен с широко вълнено палто, за да се пази от вечерния хлад, и носеше раница на рамо. По-късно ФБР щеше да установи, че „Хонда Пайлът“ с регистрационен номер от Вирджиния го бе оставила на ъгъла на 23-а улица и Конститюшън Авеню. Хондата бе продължила на север по 23-а улица към Вирджиния Авеню, където бе завила наляво. Мъжът с дебелото вълнено палто и раница тръгнал на юг през далечната западна страна на парка Нешънъл Мол във Вашингтон към Мемориала на Линкълн. Няколко служители на американската паркова полиция стояха на пост в подножието на стълбите. Те не провериха, дори като че ли не забелязаха мъжа с раницата и палтото.
Монументът, построен във формата на гръцки дорийски храм, бе осветен с топла златиста светлина, която сякаш се излъчваше отвътре. Мъжът с раницата спря за няколко секунди на мястото, където д-р Мартин Лутър Кинг бе произнесъл речта си „Имам една мечта“. След това продължи нагоре по последните стъпала и влезе в централното помещение на мемориала. Двайсетина туристи се бяха събрали пред близо шестметровата статуя на седналия Линкълн. Още толкова имаше в двете странични помещения пред огромните гравирани реплики на Обръщението от Гетисбърг и втората реч при встъпване в длъжност. Мъжът остави раницата близо до основата на една от прочутите колони, извади мобилен телефон от джоба си и започна да снима статуята. Странно, но устните му се движеха.