62.
„Либърти Кросинг“, Вирджиния
Габриел бавно и болезнено отвори очи. Беше загубил съзнание, но не знаеше за колко време — няколко секунди, няколко минути, час или повече. Нямаше представа и за позицията на тялото си. Бе потопен в море от отломки, това го знаеше, но не можеше да разбере дали бе по корем, или по гръб, изправен или с главата надолу. Не усещаше необичайно напрежение в главата, което прие за добър знак, макар да се боеше, че си е загубил слуха. Последният звук, който си спомняше, беше ревът на детонацията и свистенето на вакуумния ефект. Свръхзвуковата взривна вълна сякаш бе смазала вътрешните му органи. Болеше го цялото тяло — белите дробове, сърцето, черният дроб, всичко.
Бутна с ръце и отломките се поддадоха. През гъстия прах той съзря оголения стоманен скелет на сградата и няколко висящи интернет кабела и електропровода. Отгоре валяха искри като от бенгалски огън, а през дупка в тавана видя опашката на Голямата мечка. Студеният ноемврийски вятър го смрази. Едно шарено птиче кацна на ръка разстояние от него и го огледа безпристрастно, след това отлетя.
Габриел отмахна още отломки, премигна и опита да се изправи, ала само приседна. Една от извитите маси бе паднала върху краката му. До него лежеше неподвижно жена, посипана с прах. Лицето ѝ бе недокоснато, с изключение на малки порезни рани от хвърчащи стъкла. Изцъклените ѝ очи бяха отворени, вперени в далечината. Габриел я разпозна — беше анализатор, бе работила близо до него. Казваше се Джил или може би Джен? Работата ѝ бе да преглежда информацията за кацащи полети за потенциални лоши играчи. Беше умна млада жена, наскоро завършила колеж, вероятно от безопасно градче някъде в Юта или Айова. Беше дошла във Вашингтон, за да помага за опазването на страната си, помисли си Габриел, а сега бе мъртва.
Той внимателно я докосна по лицето и затвори очите ѝ. След това отблъсна масата и се изправи неуверено. В същия миг разрушеният оперативен етаж започна да се върти пред погледа му. Габриел се подпря с ръце на коленете си, докато въртележката спре. Усещаше дясната страна на главата си топла и влажна. В очите му се стичаше кръв. Той я избърса и се върна до прозореца, откъдето бе видял приближаващия камион. Нямаше трупове, виждаха се много малко отломки от тази страна на сградата; взривът бе избухнал вътре. Липсваха прозорци и външни врати. Цялата южна фасада на Националния антитерористичен център беше отнесена.
Габриел се придвижи предпазливо към ръба на пропастта и погледна надолу. Във вътрешния двор имаше дълбок кратер, много по-дълбок от онзи пред Центъра „Вайнберг“ в Париж, беше като оставен от метеор. Топлата връзка между НАЦ и кабинета на директора на националното разузнаване я нямаше. Нямаше я и цялата северна фасада на сградата. В разбитите ѝ конферентни зали и кабинети не светеше нито една лампа. Оцелял човек му махна от ръба на бездната на горния етаж. Габриел не знаеше какво друго да направи и му отговори по същия начин.
Трафикът по магистрала I-495 беше застинал, по вътрешното платно се виждаха белите светлини на фаровете, а по външното — червените светлини на стоповете. Габриел прокара длани по якето си и установи, че все още разполага с мобилния си телефон. Извади го и го включи. Имаше сигнал. Набра номера на Михаил и допря апарата до ухото си, но долови само тишина. Или може би Михаил говореше, но Габриел не чуваше. Осъзна, че не бе чул нищо, откакто дойде в съзнание — нито сирени, нито болезнени стонове или викове за помощ, нито собствените си стъпки през отломките. Беше в света на тишината. Почуди се дали ще остане така за постоянно и се замисли за всички звуци, които никога повече нямаше да чуе: нито жизнерадостното бърборене на децата си, нито щеше да се развълнува от ариите на „Бохеми“. Нямаше да долови мекото тупкане на четките номер 7 на „Уинсър и Нютън“ по платно на Караваджо. Но най-много щеше да му липсва пеенето на Киара. Габриел винаги се шегуваше, че се бе влюбил в нея, когато за пръв път му бе сготвила фетучини с гъби, но това не беше вярно. Беше запленила сърцето му, когато я чу да пее някаква глупава италианска любовна песен, докато тя си мислеше, че никой не я чува.
Той прекъсна връзката с Михаил и си проправи път през отломките на това, което допреди малко бе служило за оперативен етаж. Трябваше да признае на Саладин: ударът беше подготвен професионално. И беше нанесен с нечовешка жестокост. Навсякъде имаше трупове. Обърканите оцелели, късметлиите, с мъка се изравяха изпод руините и мъчеха да се изправят. Габриел намери мястото, на което бе стоял, когато бе чул първата експлозия. Пол Русо кървеше обилно от многото порезни рани и стискаше счупената си ръка. Фарид Баракат, вечният оцеляващ, сякаш бе останал недокоснат. Изглеждаше само леко раздразнен, докато изтупваше праха от ръчно шития си английски костюм. Ейдриън Картър все още държеше телефон до ухото си. Като че ли не осъзнаваше, че слушалката вече не е свързана с апарата.