Габриел внимателно взе телефона от ръката му и попита дали Сафия Бурихан е мъртва. Не чуваше собствения си глас, не чу и отговора на Картър. Сякаш някой бе натиснал бутона за спиране на звука. Погледна към гигантския екран, но него го нямаше. И тогава осъзна, че и Натали я нямаше.
63.
Джорджтаун
Сафия очевидно знаеше къде отива. След като пое надясно по Ем Стрийт, тя не спази червения светофар в началото на Трийсет и четвърта улица и после зави рязко по Банк Стрийт — калдъръмена алея, която се изкачваше по мекия наклон към „Проспект“. Подмина знак „Стоп“ и направи десен завой, след това даде газ наляво по Трийсет и трета. Улицата бе еднопосочна и се простираше от юг на север по цялата дължина на Уест Вилидж в Джорджтаун, със знаци „Стоп“ на всяко кръстовище. Сафия мина през Ен Стрийт, без да намалява. Тя държеше волана здраво с лявата ръка. Дясната, онази с детонатора, стискаше прекъсвача.
— Още ли са зад нас?
— Кои?
— Американците! — извика Сафия.
— Какви американци?
— Онези, които ни наблюдаваха в хотела. Които ни проследиха до мола.
— Никой не ни е проследил.
— Разбира се, че ни проследиха! И ни чакаха на паркинга на хотела. Но той ги измами.
— Кой ги измами?
— Саладин, разбира се. Не чуваш ли сирените? Атаката започна.
Натали ги чуваше. Навсякъде виеха сирени.
— Ал-хамду ли-ллах — каза тя тихо.
Пред тях възрастен мъж стъпи на пешеходната пътека на Оу Стрийт, водейки басет на каишка. Сафия натисна клаксона с ръката с детонатора и мъжът отскочи встрани, като придърпа и кучето. Щом ги отминаха, Натали погледна назад. Мъжът и животното не изглеждаше да са ранени. Далеч зад тях една кола зави от Проспект Стрийт с висока скорост.
— Къде ще ги атакуваме? — попита Натали.
— Не знам.
— Коя е моята цел?
— Ще научиш след минута.
— Коя е твоята?
— Няма значение. — По лицето на Сафия се изписа тревога. — Идват!
— Кои?
— Американците.
Сафия натисна здраво педала на газта и прелетя с пълна скорост през Пи Стрийт. След това, при „Волта Плейс“, направи още един десен завой.
— На Уисконсин Авеню има френски ресторант, който се казва „Бистро Льопик“. На километър нагоре по улицата е, отляво. Няколко дипломати от френското посолство дават частна вечеря там за хора от Външното министерство от Париж. Ще има много посетители. Влез колкото можеш по-навътре в заведението и натисни детонатора. Ако се опитат да те спрат на вратата, направи го там.
— Само аз ли ще бъда, или ще има и други?
— Само ти. Ние сме част от втората вълна атаки.
— А коя е твоята цел?
— Вече ти казах, че няма значение.
Сафия натисна спирачки на Уисконсин Авеню.
— Слизай.
— Но…
— Слизай! — Сафия махна към лицето на Натали с присвития си десен юмрук, с който стискаше детонатора. — Слизай или ще убия и двете ни веднага!
Натали слезе и се загледа след тойотата, която с пълна газ пое по Уисконсин Авеню. След това погледна по цялата дължина на „Волта Плейс“. По улицата нямаше никакво движение. Изглежда, Сафия бе успяла да се изплъзне от преследвачите си. И Натали пак остана сама.
Постоя, замръзнала от нерешителност за известно време, заслушана в писъка на сирените. Като че ли всички те се събираха към южния край на Джорджтаун, до Потомак. Накрая тя тръгна в обратна посока, към целта си, и започна да се оглежда за телефон. През цялото време се чудеше защо Сафия бе настояла тя да носи жилетката с експлозиви с червения шев покрай ципа.
Щяха да минат пет критични минути, преди ФБР да успее да открие колата. Тя бе паркирана на ъгъла на „Уисконсин“ и „Проспект“ неправилно и много лошо. Предната дясна гума бе на тротоара, шофьорската врата бе открехната, предните фарове бяха включени, двигателят работеше. И което бе по-важно — двете жени, тъмнокосата и русата, обекти едно и две, бяха изчезнали.
64.
„Кафе Милано“, Джорджтаун
Сафия малко се бе задъхала, когато влезе в „Кафе Милано“. Със спокойствието на мъченица тя мина през фоайето и отиде до салонния управител.