— Търся Ал Фарук — каза тя.
— Господин Ал Фарук вече пристигна. Насам, моля.
Сафия го последва в главното помещение и след това до масата, на която Саладин седеше сам. Той се изправи бавно на ранения си крак и я целуна леко по двете бузи.
— Асма, любов моя — каза мъжът на перфектен английски. — Изглеждаш великолепно.
Тя не разбра думите му и затова само се усмихна и седна. Саладин също зае мястото си, поглеждайки към мъжа, който се бе настанил в края на бара. Мъжът с тъмна коса и очила, който бе пристигнал в ресторанта няколко минути след него. Мъжът, който бе проявил голям интерес към пристигането на Сафия и който притискаше здраво мобилен телефон към ухото си. Това можеше да означава само едно: присъствието на Саладин във Вашингтон не бе останало незабелязано.
Той вдигна очи към телевизора над бара. Беше включен на Си Ен Ен. Телевизията току-що бе започнала да схваща мащаба на бедствието, което се бе стоварило върху Вашингтон. Имаше атентати в Националния антитерористичен център, Мемориала на Линкълн и „Кенеди Сентър“. Медията също така получаваше непотвърдена информация за атаки в много ресторанти на вашингтонския пристанищен комплекс. Клиентите на „Кафе Милано“ бяха очевидно с изопнати нерви. Повечето се взираха в мобилните си телефони, а десетина се бяха събрали около бара и гледаха телевизия. Но не и мъжът с тъмната коса и очилата. Той полагаше огромни усилия да не се взира в Сафия. Време беше за тръгване, помисли си Саладин.
Внимателно постави ръка върху дланта на Сафия и се взря в хипнотичните ѝ очи. Попита я тихо на арабски:
— Остави ли я, където ти казах?
Тя кимна.
— Американците проследиха ли те?
— Опитаха се. Изглеждаха объркани.
— И неслучайно — каза той, като погледна към телевизора.
— Добре ли мина?
— По-добре от очакваното.
Приближи се сервитьор. Саладин го отпрати с ръка.
— Виждаш ли мъжа в края на бара? — прошепна той.
— Този, който говори по телефона ли?
Саладин кимна.
— Виждала ли си го преди?
— Не мисля.
— Той ще се опита да те спре. Не му позволявай.
Настъпи миг тишина. Саладин си позволи лукса да огледа помещението за последен път. Това беше причината да предприеме рискованото пътуване до Вашингтон — да види със собствените си очи страха по американските лица. Прекалено дълго само мюсюлманите се бояха. Сега американците щяха да разберат какъв е вкусът на страха. Те бяха разрушили страната на Саладин. А тази вечер Саладин беше започнал войната, която ще разруши тяхната.
Той погледна към Сафия.
— Готова ли си?
— Да — отговори тя.
— След като си тръгна, изчакай точно една минута. — Леко стисна ръката ѝ за кураж и се усмихна. — Не се страхувай, любов моя. Няма да усетиш нищо. И след това ще видиш лицето на Аллах.
— Мир — каза тя.
— И на теб.
След това Саладин стана, взе бастуна си, мина, куцайки, покрай мъжа с тъмната коса и очилата и излезе във фоайето.
— Всичко наред ли е, господин Ал Фарук? — попита салонният управител.
— Трябва да се обадя по телефона, а не искам да притеснявам другите ви клиенти.
— Боя се, че те вече са притеснени.
— Така изглежда.
Саладин излезе на тъмната улица. Поспря за малко на червения тротоар, за да се наслади на воя на сирените. Черен линкълн под наем го очакваше отпред. Саладин се настани на задната седалка и инструктира шофьора, също член на мрежата, да се премести няколко метра напред.
А в ресторанта една жена седеше сама, обградена от над сто души, и се взираше в часовника си. И макар да не го осъзнаваше, устните ѝ мърдаха.
65.
Уисконсин Авеню, Джорджтаун
След като пресече Кю Стрийт, Натали срещна две студентки от „Джорджтаун“, и двете ужасени. Надвиквайки воя на минаваща линейка, тя обясни, че е ограбена и трябва да се обади на приятеля си за помощ. Момичетата казаха, че университетът е изпратил нареждания всички студенти да се приберат в общежитията и квартирите си и да останат там. Ала когато Натали помоли за втори път, едното момиче, по-високото, ѝ даде айфона си. Натали държеше апарата в лявата ръка и с дясната, онази, с която стискаше бутона на детонатора, въведе номера, който трябваше да използва само в краен случай. И така набра телефон в оперативния отдел на булевард „Цар Саул“ в Тел Авив. Троснат мъжки глас ѝ отговори на иврит.
— Трябва веднага да говоря с Габриел — каза Натали на същия език.
— Кой се обажда?
Тя се поколеба и изрече истинското си име за пръв път от месеци.