66.
Уисконсин Авеню, Джорджтаун
Натали чу експлозията, докато се приближаваше към Ар Стрийт, и веднага разбра, че това бе дело на Сафия. Обърна се и се загледа надолу по Уисконсин Авеню, което завиваше леко надясно към Ем Стрийт, и видя стотици паникьосани хора да бягат на север. Това ѝ напомни за сцените във Вашингтон след атентата от 11 септември. И тогава десетки хиляди панически бяха напуснали работните си места с най-много власт в света и тичаха по улиците. Вашингтон отново бе под обсада. Този път терористите не бяха въоръжени със самолети, само с експлозиви и пушки. Ала по всичко личеше, че резултатът бе много по-ужасяващ.
Натали се обърна и се присъедини към движещата се на север тълпа. Тя ставаше все по-тревожна под тежестта на жилетката и усещането за собствения ѝ провал. Бе спасила живота на същото онова чудовище, което бе измислило и планирало тази касапница. А след пристигането си в Америка не бе успяла да събере никаква разузнавателна информация за целите, имената на терористите и времето на атаките. Беше сигурна, че неслучайно я бяха държали в неведение.
Изведнъж от мястото на взрива проехтя стрелба. Натали забърза през Ар Стрийт и продължи на север по западния тротоар, както я бе инструктирал човекът на име Ейдриън Картър. Ще те вземем, така ѝ бе казал. Но не ѝ беше обяснил как. И за пръв път се почувства доволна, че носи червеното сако. Тя можеше и да не успее да ги види, но те щяха да я забележат.
На север от Ар Стрийт, Уисконсин Авеню се спускаше една-две пресечки, преди отново да тръгне нагоре към Бърлит и Гловър Парк. Натали видя пред себе си тента в синьо и жълто, на която пишеше „Бистро Льопик“. Това бе ресторантът, който Сафия ѝ бе наредила да взриви. Тя спря и надникна през витрината. Беше чаровно местенце — малко, уютно, приканващо, носеше нещо от духа на Париж. Сафия бе казала, че ще е пълно, но не беше така. Нито пък хората, насядали край масите, имаха вид на френски дипломати или служители на Външното министерство. Те изглеждаха като американци. И както всички други във Вашингтон, бяха уплашени.
Точно тогава Натали чу някой да я вика. Ала не я наричаше със собственото ѝ име, а с онова на жената, в която се бе превъплътила, за да предотврати вечер като тази. Тя рязко се обърна и видя до тротоара зад нея да спира кола. Зад волана седеше жена със загрубяла кожа. Беше Мегън от ФБР.
Натали се отпусна на предната седалка, сякаш потъна в прегръдката на майка си. Тежестта на жилетката я прикова към мястото ѝ; усещаше детонатора като живо същество в ръката си. Колата направи обратен завой и се присъедини към похода на север от Джорджтаун, огласян от воя на сирените. Натали притисна ушите си, но без резултат.
— Моля те, пусни някаква музика — едва не проплака тя.
Жената включи радиото в колата, но по него нямаше музика, само ужасни новини. Националният антитерористичен център, Мемориалът на Линкълн, „Кенеди Сентър“, пристанището… Страхуваха се, че загиналите може да приближават хиляда. Натали успя да изтърпи това само минута. Пресегна се към копчето, спря радиото и тогава усети остра болка в горната част на ръката си, все едно я ухапа пепелянка. След това погледна към жената и видя, че тя също държи нещо в дясната си ръка. Но палецът ѝ не беше върху бутона на детонатор. А върху буталото на спринцовка.
Зрението на Натали веднага се замъгли. Жената със загрубялото лице сякаш изчезна; минаваща полицейска патрулка остави размазани червени и сини следи в тъмнината. Натали извика някакво име — единственото, което можа да си спомни, преди мракът да я погълне. Беше черен като нейната абая. Видя се как върви през огромна арабска къща с много стаи и дворове. А в последната стая, под горещата светлина от прозореца на тавана, стоеше Саладин.
67.
„Кафе Милано“, Джорджтаун
За няколко секунди след експлозията настъпи пълна тишина. Беше също като в крипта, помисли си Михаил, тишината на смъртта. После се чу стон, след това кашлица и чак тогава първите писъци на агония и ужас. Скоро последваха и други — хора без крайници, слепи, които никога повече няма да се погледнат в огледалото. Със сигурност няколко щяха да умрат по-късно тази вечер, но мнозина щяха да оцелеят. Те отново щяха да видят децата си, да танцуват на сватби и да плачат на погребения. И може би някой ден пак щяха да могат да се хранят в ресторант без вледеняващия страх, че жената на съседната маса носи жилетка с експлозиви. Това бе страхът, с който бяха живели всички израелци по време на мрачните дни на Втората интифада. А сега, благодарение на този Саладин, същият страх бе пристигнал и в Америка.