Той погледна колко е часът: беше десет и петнайсет.
Посегна към телефона и набра отдел „Пътувания“.
— Трябва да летя за Париж утре сутринта.
— В шест или в девет часа?
— Шест — каза унило Узи.
— Кога се връщате?
— Още същата вечер.
— Готово.
Навот затвори и след това направи едно последно обаждане. Въпросът, който постави, бе задаван много пъти преди това.
— Колко време му трябва, за да свърши?
— Близо е.
— Колко близо?
— Може би тази вечер, най-късно утре.
Навот остави слушалката на мястото ѝ и зарея поглед из просторния кабинет, който скоро нямаше да е негов.
Най-късно утре…
Може би, помисли си той. А може би не.
5.
Израелски музей, Йерусалим
В далечния ъгъл на лабораторията за консервация от белия таван до белия под се спускаше черна завеса. Зад нея имаше два еднакви дъбови италиански статива, две халогенни лампи, фотоапарат „Никон“, закрепен на триножник, палитра, купчинка памучни тампони, стар сиди плейър, омазан с няколко различни цвята. И масичка на колелца, пълна с бои, материали, разтворители, дървени дюбели и няколко самурени четки номер 7 на „Уинсър и Нютън“. През повечето време от последните четири месеца реставраторът се бе трудил там сам, понякога до късно вечер, понякога чак до зори. Той нямаше служебен пропуск за музея, защото всъщност работеше за друга институция. Щатните реставратори бяха посъветвани да не споменават за присъствието му, дори да не произнасят името му. Не им бе позволено да обсъждат и голямата олтарна картина от стар италиански майстор, която бе подпряна на стативите. И картината, и реставраторът имаха опасно и трагично минало.
Мъжът беше под средния ръст — около метър и седемдесет, не повече — с крехко телосложение. Имаше високо чело и тясна брадичка, широки изразени скули и дълъг костелив нос, който изглеждаше като издялан от дърво. Тъмната му коса бе късо подстригана и прошарена на слепоочията, очите му бяха обагрени в неестествен нюанс на зеленото. Възрастта му бе една от най-строго пазените тайни в Израел. Неотдавна, когато некрологът му се появи във всички вестници по света, не беше публикувана нито една достоверна година на раждане. Новината за неговата смърт бе част от сложна операция, целяща да измами враговете му от Москва и Техеран. Те повярваха, че историята е истинска, и тази заблуда позволи на реставратора да им отмъсти. Скоро след завръщането му в Йерусалим съпругата му роди близнаци: момиче, кръстено Ирене — на майка му, и момче на име Рафаел. Сега майката, дъщерята и синът бяха трима от най-зорко пазените хора в Израел. Както и самият реставратор. Той идваше и си отиваше в брониран американски джип, придружаван от бодигард, двайсет и пет годишен убиец с кафяви очи. Младият мъж седеше пред вратата на лабораторията през цялото време, докато той бе вътре.
Появата му в музея в една мрачна и дъждовна сряда през декември, няколко дни след раждането на децата му, предизвика шок и дълбоко облекчение у останалите реставратори. Те бяха предупредени, че той не обича да го гледат, докато работи. Ала въпреки това редовно надничаха в неговата скрита зад завесата пещера, за да зърнат картината със собствените си очи. В интерес на истината той не можеше да ги вини. „Рождество със свети Франциск и свети Лаврентий“ на Караваджо беше може би най-известното изчезнало произведение на изкуството. То бе откраднато от църквата „Сан Лоренцо“ в Палермо през октомври 1969 г., а сега формално се водеше собственост на Ватикана. Светият престол разумно бе решил да премълчи новината за връщането на картината до завършването на реставрацията ѝ. Както ставаше често със съобщенията на Ватикана, официалната версия щеше напълно да се размине с истината. В нея нямаше да се спомене фактът, че легендарен израелски разузнавач на име Габриел Алон е намерил изчезналата картина, окачена в църква в северния италиански град Бриено. Нито че на същия легендарен разузнавач е поверена задачата за нейната реставрация.
През дългата си кариера той бе извършил няколко необичайни реставрации — веднъж например възстанови портрет на Рембранд, който бе прострелян с куршум. Но картината на Караваджо върху стативите на Габриел бе със сигурност най-повреденото платно, което някога бе виждал. Малко се знаеше за дългия ѝ път от „Сан Лоренцо“ до църквата, където той я бе намерил. Историите обаче бяха безбройни. Била дадена на мафиотски бос като награда и я изваждали единствено за важни срещи на неговите главорези. Била изядена от плъхове, повредена от наводнение, горяла в пожар. Габриел беше сигурен само в едно: макар и сериозни, повредите по картината не бяха фатални. Но Ефраим Коен, шефът на отдела за реставрация в музея, не беше толкова сигурен. След като видя платното за пръв път, той посъветва Габриел да му даде последно причастие и да го върне на Ватикана в същия дървен ковчег, в който бе пристигнало.