В девет и двайсет Картър остави Габриел на главния охраняван вход на Управлението и си тръгна бързо, сякаш бягаше от местопрестъпление или място, на което всеки миг щеше да се извърши престъпление. Габриел стоеше сам в тъмнината, гледаше линейките и колите на спасителите, които се стрелкаха по магистрала 123 към „Либърти Кросинг“, и чакаше. Подходящ край на кариерата му на терен, помисли си той. Чакане… Вечното чакане… Чакане на самолет или влак. Чакане на информатор. Чакане слънцето да изгрее след цяла нощ убийства. А сега чакаше Михаил и Ели Лавон на входа на ЦРУ, за да започне да издирва жената, от която бе поискал да проникне в най-опасната терористична групировка на света.
Тя го бе направила. Или не беше? Може би Саладин е бил подозрителен към нея от самото начало. Вероятно я бе пуснал в двора си, за да заблуди западното разузнаване. И може би я бе пратил в Америка, за да служи за димна завеса, да бъде лъскав предмет, който да привлече вниманието на американците, докато истинските терористи — мъжете, които работеха за транспортната компания в Александрия, Вирджиния — извършваха необезпокоявани последните си приготовления. Как иначе да си обясни факта, че Сафия криеше целта на Натали до последната минута? Натали нямаше цел. Натали бе целта.
Помисли си за мъжа, когото бе видял във фоайето на хотел „Четири сезона“. Едрият арабин на име Омар ал Фарук, който куцаше. Арабинът, напуснал „Кафе Милано“ няколко минути преди Сафия да се взриви. Дали наистина той беше Саладин? Сега вече нямаше значение. Който и да бе, той скоро щеше да е мъртъв. Както и всички други, свързани с изчезването на Натали. Габриел щеше да си постави за цел на живота да издири всички тях и да унищожи ИДИЛ, преди ИДИЛ да успее да унищожи Близкия изток и това, което бе останало от цивилизования свят. А и предполагаше, че ще открие ентусиазиран съучастник в лицето на американския президент. ИДИЛ вече бяха на два часа път от Индиана.
Точно тогава мобилният му телефон завибрира. Габриел прочете съобщението, пъхна апарата в джоба си и тръгна по края на магистрала 123. Няколко секунди по-късно се появи „Буик Регал“. Спря колкото Габриел да се мушне на задната седалка. На пода имаше две пушки AR-15 и няколко пълнителя. Втората поправка на американската конституция, помисли си Габриел, определено имаше своите преимущества. Погледна в огледалото за обратно виждане и видя замръзналите очи на Михаил, които се взираха в него.
— Накъде, шефе?
— Тръгни по булевард „Джордж Вашингтон“ обратно към Кий Бридж — каза Габриел. — На магистрала I-495 е шибана бъркотия.
69.
Хюм, Вирджиния
Натали се събуди с усещането, че е спала цяла вечност. Устата ѝ сякаш бе натъпкана с памук, главата ѝ се бе килнала настрани, опряна в хладното стъкло. Тук-там на предната веранда и в прозорците с дантелени пердета се виждаха слаби светлинки, но иначе атмосферата бе като след внезапно бягство. Сякаш обитателите на това място бяха научили за атентатите във Вашингтон, бяха си събрали багажа и хванали гората.
Главата ѝ пулсираше от тъпа болка като след махмурлук. Тя се опита да я вдигне, но не успя. Обърна очи наляво и видя жената, която караше колата, жената, за която се беше излъгала, че е Мегън от ФБР. Тя държеше волана с дясната ръка; в лявата имаше оръжие. Според часовника на таблото беше 21,22. Със замъглено от опиата съзнание Натали опита да възстанови събитията от вечерта: втората кола на паркинга, дивото препускане през Джорджтаун, старомодния малък френски ресторант, който би трябвало да е нейната цел, жилетката с експлозиви с червения шев около ципа… Детонаторът все още бе в дясната ѝ ръка. Тя прокара леко показалеца си по бутона.
Бум, помисли, спомняйки си обучението в Палмира. Е, вече си на път към рая…
Отдясно на Натали се появи църква. Скоро след това стигнаха до пусто кръстовище. Жената спря колата, преди да завие, както я посъветва навигационната система, по път, кръстен на философ. Той беше много тесен, с жълта осева линия. Тъмнината бе непрогледна, сякаш отвъд парчето асфалт, осветено от фаровете на автомобила, светът не съществуваше. Изведнъж навигационната система се обърка. Тя посъветва жената да направи обратен завой, ако е възможно, и когато такъв не се случваше, тя укорително се нацупи.
Пътуваха още около километър, след това завиха по черен път. Той ги преведе през пасбище, през било на залесен хълм, докато навлязоха в долчинка, където до тъмно езеро се издигаше малка дървена къща с формата на буквата А. Вътре светеше, а отпред бяха паркирани три коли: линкълн, хонда и БМВ седан. Жената спря зад беемвето и изключи двигателя. Натали бе опряла глава на стъклото и се преструваше, че е в безсъзнание.